Само преди месец – за пореден път от началото на годината – от българския „Електроенергиен системен оператор“ (ЕСО) предупредиха, че инсталираните 6800 МВ фотоволтаици и близо 4000 МВ батерии за съхранение на електроенергия натоварват системата в България до степен прегряване. Така се увеличават рисковете от аварии по електропроводите, а на следващ етап може да са застрашени и подстанциите.
В интервю за Mediapool директорът на ЕСО Кирил Георгиев каза, че за да се справя преносният оператор с поддържането на мрежата, внася реактивна енергия от Турция и Румъния. Причината е, че работят турбините само на два ядрени и четири въглищни блока, което не е достатъчно за осигуряване на т.нар. въртящ момент или инерция, необходима за поддържането на честотата на преносната мрежа и сигурността на електроенергийните доставки.
Този дефицит показва колко незаменими са въглищните централи. Само за две години спряха две от тях, а останалите две – държавната ТЕЦ „Марица Изток 2“ и частната ТЕЦ „Бобов дол“, с инсталирана обща мощност от 1300 МВ, работят с ограничени възможности според пазарната конюнктура – обикновено наполовина. Когато тези централи бездействат или работят на минимума си, системата остава без физическата сила, която да крепи мрежата.
Големият проблем на днешната енергетика е, че тя се управлява от политически стратегии, а не от законите на физиката. Докато в Брюксел и София се подписват документи за административна „декарбонизация“ и се чертаят графици за затваряне на мощности срещу милиарди по План за възстановяване и устойчивост, никой политик не си зададе въпроса: какво ще „върти“ мрежата, когато ТЕЦ-овете угаснат? Зеленият преход у нас се превърна в чиновническо упражнение по изграждане на солари и батерии, което обаче остави ЕСО без най-важния му физически щит.
Лъсва и най-големият мит на прехода – че батериите могат изцяло да заменят традиционните базови мощности. Настоящите батерийни комплекси масово задържат реактивната енергия в себе си и отдават на мрежата само активна мощност (реалния ток, който консумираме). Те обаче не могат да осигурят онази физическа инерция, която тежките метални турбини на класическите ТЕЦ-ове генерират, докато се въртят в синхрон. Тези турбини денонощно действат като гигантски жироскопи – когато облак засенчи соларен парк или потреблението рязко скочи, именно ТЕЦ-овете „обират“ удара за части от секундата и спасяват системата от тотален срив (блек-аут). Фотоволтаиците и батериите са статични технологии и нямат тази способност.
Под натиска на скъпите въглеродни квоти в ЕС, българските базови централи биват умишлено изтласквани от пазара от евтиния внос от съседните страни. Това отваря вратата за чист дъмпинг. България е принудена да купува стабилност от Турция – държава извън ЕС, която не плаща никакви въглеродни квоти, върти въглищните си ТЕЦ-ове на пълни обороти без екологични санкции и накрая ни продава енергия, за да стабилизираме „зелената“ си мрежа.
На практика, българският потребител плаща за чужди въглищни централи, докато умишлено подкопава собствените си. Гърция пък ни залива соларен дъмпинг през деня, но вечер разчита на своите газови мощности, докато нашите ТЕЦ-ове стоят изключени поради липса на пазар. Ако утре Гърция или Турция преживеят екстремни зимни студове или летни жеги, те първи ще затворят границите си за износ, за да спасят собствените си граждани. В такъв момент, без работещи български ТЕЦ-ове, батериите у нас ще се изпразнят за броени часове, слънцето ще залезе, а ЕСО ще бъде вероятно принуден да въведе режим на тока.
Ако някой смята тези технически опасения за преувеличени, достатъчно е да погледне примера на Испания. Страната побърза да затвори въглищните си ТЕЦ-ове и ги замени с масиран бум от вятърни и соларни паркове. Резултатът беше безпрецедентен, мащабен срив на мрежата, който угаси Пиренейския полуостров и парализира транспорта и комуникациите.
Официалното разследване на ENTSO-E доказа, че каскадният срив е предизвикан именно от липсата на въртящ момент, инерция и контрол на напрежението, каквито зелените централи физически не могат да предоставят. За да предотврати нов колапс, испанският оператор беше принуден извънредно да държи включени газови централи, чието производство скочи с 40% единствено с цел да крепят стабилността на мрежата. Този пример е живото доказателство, че базова мощност не може да се затвори, преди да е осигурена реална физическа алтернатива.
