Допълнителна защита срещу „смразяващия ефект“ от неоснователно водени граждански дела предлага екипът на Министерството на правосъдието (МП) чрез промяна в съдебната практика.
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии във Върховния касационен съд да приеме тълкувателно решение, с което да изясни дали законът предвижда презумпция за налагане на обезпечения при всеки предявен иск за парична сума или съдът е длъжен да извършва конкретна и индивидуализирана преценка във всеки отделен случай, предлага министър Андрей Янкулов. Произнасянето на ВКС ще е задължително за всички съдилища в страната.
Предложението за приемане на тълкувателно решение е провокирано от работата и анализа на МП по изготвянето на изменения и допълнения в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), свързани със защита от делата срещу публичното участие, известни като SLAPP дела или дела шамари.
Конкретният въпрос на министъра на правосъдието е:
„Предвижда ли разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК презумпция за обезпечителна нужда при предявен иск за парична сума, или съдът е длъжен във всеки отделен случай да извършва конкретна и индивидуализирана преценка за наличието на опасност от затрудняване или невъзможност за изпълнение, и при какви критерии – например при съобразяване на основанието на иска, вероятната му основателност и съразмерността на исканата обезпечителна мярка с оглед засягането на правната сфера на ответника?“
Налице е устойчива съдебна практика за презумиране на обезпечителната нужда по граждански дела, която може при неправилно приложение да се превърне в потенциален риск за произволно ограничаване на правата на широк кръг от граждани, както и за евентуално ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подчертава Янкулов. За това е необходимо да се създаде съдебна практика, която утвърждава задължението за конкретна преценка за наличието на обезпечителна нужда по всяко отделно дело, като не се разчита на нейното съществуване a priori, изтъква министърът. И предупреждава: в противен случай се създават предпоставки за злоупотреба с процесуални права от страна на недобросъвестни ищци, което потенциално може да превърне производството от средство за гарантиране на изпълнението в инструмент за натиск.
Съществуващата съдебна практика е резултат от стопанските нужди в предходен период в развитието на българската икономика, довел до широко разпространени случаи на недобросъвестни длъжници, укриващи имущество, се сочи в искането да ВКС. Икономическата, технологична и институционална среда обаче се променя и се развиват по-ефективни механизми за принудително изпълнение; регулаторни режими, гарантиращи платежоспособността на определени категории длъжници; разширени задължения за застраховане при упражняване на дейности с повишен риск, както и значително по-широк и лесен достъп до информация за имущественото състояние на страните. При тези условия автоматичното предполагане на обезпечителна нужда вече не намира достатъчно основание, смята Андрей Янкулов. Това важи особено по исковете за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, при които липсва доброволно поето задължение и е възможно ответникът дори да не знае за претенцията спрямо него.
В искането се подчертава развитието на правото на ЕС и приемането на Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета от 11 април 2024 г. относно защитата на лица, ангажирани в публично участие, срещу явно неоснователни искове или съдебни производства, с които се злоупотребява („стратегически съдебни производства, насочени срещу публично участие“). С директивата се признава съществуването на явление, при което субекти, действащи в противоречие с обществения интерес, но и разполагащи със значителни финансови ресурси, злоупотребяват с предявяване на съдебни искове, пише министърът на върховните съдии. В тези случаи целта не е действително решаване на правен спор с влязъл в сила съдебен акт, а бърза намеса на съда, която да създаде „смразяващ ефект“, проявяван не само по дела срещу журналисти и общественици, но и в чисто търговски отношения. В същото време и практиката си Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) последователно приема, че мерки, които засягат имуществената сфера, като запори и възбрани, могат да имат такъв ефект, и представляват не само намеса в защитата на собствеността по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1, но може да повдигнат въпроси за нарушения на други разпоредби от Конвенцията, като например чл. 10 (свободата на изразяване), напомня министърът.
В искането до ВКС се очертават три възможни посоки за промяна на съдебната практика:
Първо, възможно е да се приеме, че съдилищата въобще не следва да изхождат от презумпция за обезпечителна нужда при паричните искове. Тогава с тълкувателното решение следва да се дадат заместващи критерии, които да насочват съдилищата как се установява обезпечителната нужда, като например – ако длъжникът признава вземането, но няма доказателства да го е платил; ако е извършено частично плащане; ако от падежа на вземането е изминал твърде дълъг срок; ако длъжникът е поканен да плати (еднократно или повече пъти) и от поканата е изминал достатъчен срок; ако ищецът установи свои належащи нужди. Този подход е напълно съобразен с практиката на ЕСПЧ, но са възможни затруднения при определянето на конкретни критерии, които да водят съдилищата.
Втора възможност е да се приеме, че обезпечителната нужда се извежда от преценка на застрашаването на имуществото на ищеца при недопускане на обезпечение и запазване на имуществото на длъжника, но във връзка със засегнатите интереси на ответника. В този случай наличието на обезпечителна нужда следва да се обоснове от съда с прилагане на преценка за пропорционалност – дали засягането на правата на ответника от наложената обезпечителна мярка не е по-голямо от нуждите на ищеца да получи обезпечението за удовлетворяване на собствените си права. Подобен подход, също отговарящ на критериите на ЕСПЧ, би бил по-гъвкав, но създава затруднения за съда, който няма как да оцени при всеки случай интересите на ответника, който към момента на искането за обезпечение не участва по делото.
Третата възможност е да се приеме, че съществува презумпция за обезпечителна нужда, но само при определени видове искове за парични вземания. Такъв подход е бил възприет в 30-те години на ХХ век в Закона за гражданското съдопроизводство (отм.), като например искове за неизпълнение на договор или такива, които са придружени с убедителни доказателства. Предимство на този подход е неговата предвидимост, а. основен недостатък – да се обоснове съчетаването му с възможността за допускане на обезпечение само при предоставяне на гаранция, когато ищецът по друг начин установява риск за правата си.
--700.jpg)
