Организаторката на Мис Силикон Мариана Маринова пусна във Фейсбук разтьрсваща изповед за преживяванията си и наблюденията когато е била в Венецуела преди години. "Живях във Венецуела почти три години. Работех успешно в сферата на конкурсите за красота. През 2012 година се прибрах в България. След смъртта на Уго Чавес и без това тежките условия за живот във Венецуела станаха напълно нечовешки. Каракас по онова време беше третият най-опасен град в света. Това не са интернет статистики- това е реалност, която се живее всеки ден, с постоянен страх, несигурност и усещането, че човешкият живот няма стойност.
С очите си видях как фабрики и хотели бяха национализирани. Как собствениците им бяха изгонени, репресирани и унищожени. Един от тези случаи беше с моя близка- бивша Мисис Венецуела. Интелигентните и можещите хора масово напуснаха страната- заминаха за САЩ, Испания и навсякъде, където все още имаше шанс за нормален живот. Дори жената, от която наемахме жилище, избяга.
Това е държава, в която боливарът има три различни курса. В която разменната единица не са парите, а царевичното брашно и оръжията. В която цената на човешкия живот е сведена до нула. Политически съм изненадана защо Съединените щати „забавиха" толкова дълго евентуална намеса , при положение че Венецуела е изключително апетитна хапка. Но чисто човешки истината е една: хората там имаха нужда от спасение още преди 15 години. Виждала съм хора да ядат гьльби по улиците, защото магазините бяха празни. Виждала съм как за един телефон получаваш три куршума в главата.
За мен е ясно, че под претекст на скалъпени обвинения и „отвличането" на Мадуро, за венецуелците извън страната това е шанс- шанс да се върнат у дома. А защо днес има хора, които скандират името на Мадуро по улиците? Защото режимьт на Чавес започна през 1999 година. Това са 26 години. Цели поколения венецуелци, облъчвани, че това е най-доброто, което заслужават. Че не може да има повече. Че така трябва да бъде. И въпреки всичко- за мен Венецуела остава най-красивият спомен. Дълго след като се прибрах, сънувах улиците й и усещах аромата й. Липсва ми да изляза с приятелките си в Сан Игнасио на обяд. Да се разходим до плажовете на Майкетия през уикенда и после да стоим час и половина в задръстване на връщане, без да бързаме за никъде. Липсва ми дискотеката „Росалинда", където пиехме понче крема.
Венецуела не е просто държава. Венецуела е усещане. Затова, когато някой, който никога не е прекарал и един ден в Каракас, започне да обяснява каква е ситуацията във Венецуела, мога да кажа само едно: има огромна разлика между мнение и преживяна реалност, заяви Мариана Маринова.
