На националната конференция в неделя (27 април), "Да, България" избра двама съпредседатели - Божидар Божанов и Ивайло Мирчев. Ето и последната реч на Христо Иванов като лидер на партията, публикувана от "Дневник".
От моята оставка минаха 10 месеца - достатъчно време, за да е необходимо да правя равносметка. Оставката ми говори сама за себе си. Тя е осъзнат акт на поемане на отговорност, защото има за какво. През тези месеци партията не просто продължи напред, тя показа своя потенциал, капацитет, екипът на парламентарната група, Изпълнителния съвет и Националния съвет показаха целия огромен потенциал, съсредоточен в отборното начало на работа в "Да, България". От сърце благодаря на колегите от първия ред, че показаха че тази партия е истинска общност с дълбоки резерви от капацитет, мъдрост, политическо умение. Това е най-добрата новина на българския политически терен - че ние от "Да, България" заедно с партньорите от "Демократична България" и парламентарната група на "Продължаваме промяната - Демократична България" (ПП - ДБ) продължаваме напред.
Благодаря на колегите от органите на партията и на парламентарната група. Браво, колеги. Националната конференция ще реши как да продължи. На "Да, България" не са ѝ необходими авторитетни фигури, които да задават тона и тезиси, на които да се стъпва. В дневния ред има широкообхватни промени в устава. Движението ще може да реши как да приложи всички научени уроци, изводи от грешки и слабости, които сме допуснали. Има от какво да избираме - идеи, хора, характери, профили...
Моята роля е като един от вас - редови член, готов да сподели своя опит и черногледство. Малък трик, който сме свикнали да правим. Опитвам се да кажа най-лошия сценарий и после да сме приятно изненадани, че не се случва. Има една книга - ще перифразирам: "Когато отваряме нова страница, е моментът да положиш най-голяма грижа везните да са точни и да определиш времето."
Времето е преломно. Навлизаме в нова епоха
В "Да, България" от години предсказвахме това. Това не е новина за нас, вече не е новина за никого. Всички разбраха огромната промяна, която се случва. Тази промяна освен констатацията на това, че се случва, изисква много внимателно осъзнаване на нейните политически последици за нас в България и за нас в Европа. Именно това осъзнаване е голямата политическа задача, която следва оттук нататък. Преди всичко за гражданите, както за партиите и политиците.
| Случващото се в най-голяма степен се определя от два фактора - разпадът на либералния международен ред, какъвто го познаваме и сме свикнали да разчитаме на него - и огромната технологична промяна. |
Това не е само изкуствен интелект, а цялата сума от технологични революции, които довеждат просвещенския проект до неговата логична кулминация. Но едновременно с това поставят въпроса за неговата посока от тук нататък и за правото му не съществуване. Казано по различен начин - витрувианският човек създаде по свой образ и подобие нещо, което се изправя пред него и го поставя на обратен Тюрингов тест - пита го какво означава, че си човек? (подобието пита човека).
Това е преломен момент. Тези промени вероятно ще доведат до фазова промяна в основата на индустриалните отношения, комуникацията, знанието, управлението и т.н. Огромният въпрос пред човечеството е как ще оседлаем този тигър.
Либералният модел, независимо от всички критики, несъвършенства и дефицити, констатирани отдавна и които са реалност, трябва да си даваме сметка, че представлява най-сериозният опит, исторически за модел, основан на мира, на международна система, изключващ войната като средство. Пред очите ни се руши този модел. Рушат се не просто гаранциите за сигурност, но и съюзите, международните институции, договори, норми, самата идея за правила в международните отношения.
Войната се върна. Тези два източника на промяна - технологичната и разрушаването на либералния модел - се усилват и обуславят взаимно. Въпросът е да погледнем значението за нашата работа.
| Първо, трябва да разбираме, че това, което се случва има дълбоки структурни причини. |
То не е случайно, не е въпрос на приумица на един президент или движение, което се добира до властта в една от отделна демокрация, дори и най-важната. Изобщо не става дума за такъв тип случайности. От тази констатация следва да очакваме, че нещата няма просто да отминат, да се разминат и да се върнат обратно към това, което сме свикнали да приемаме за нормално, свикнали сме на дълбоко житейско, на дълбоко подсъзнателно ниво. Тепърва ни предстои да се адаптираме към новата реалност, която е незаобиколима в един или друг смисъл. Няма връщане назад. Дано не съм прав, ама надали. Промяната е дълбоко и задълго.
| Второ, трябва да разбираме, че никой няма план. Това което се случва, не е плод на стратегия. |
Никой няма ресурса да определи това, което ще се случва, независимо в какво ни убеждават, че имат план, че е под техен контрол. Дори в крайна сметка да надделее някой от позитивните сценарии - надявам се, дори администрацията в САЩ да ограничи деструктивните ефекти на своите действия и да започне да реализира политиките си по по-щадящ за международната сигурност и ред начин, дори да потвърдим съюза НАТО, дори ЕС и други международни фактори да успеят да ребалансират системата, макар и при различна роля на САЩ, в обозримо бъдеще единственото сигурно е само едно - завишени ниви на несигурност, непредсказуемост, хаос, сериозна мотивация за използване на сила от различни играчи.
Трябва да разбираме, че джинът е изпуснат от бутилката и е трудно да се върне обратно.
| Трето, каквото и да стане в Украйна, както и да оценяваме различните сценарии, има един незаобиколим фактор - нетният резултат до момента е, че войната и ползването на груба едностранна сила, нарушаването на фундаментални норми и на Устава на ООН, просто защото можеш, бяха легитимирани. |
Грубата сила се върна с шут в центъра на международните отношения и то в сърцето на Европа. Не става дума само за Украйна, а за неща, които наблюдаваме през последните месеци - Гренландия, Канада, търговските отношения. Сила в нарушение на норми и принципи.
Предстои ни несигурност. Когато говорим за връщане на риска от война, трябва да разбираме, че става дума за изключително широк спектър от рискове.
Често ме питат хора - Значи ли това, че утре Русия или друг ще ни нападне с военна сила? Реалността е, че в степен, която е безпрецедентна за последните 20 години, това не може да бъде изключено. Това означава, че трябва да го калкулираме в държавното си и житейско планиране. По начин, по който не сме свикнали. Трябва да разбираме, че всички аспекти от живота ни ще започнат да се заразяват с много по-висока степен на несигурност и риск от това някой да реши да използва сила от всякакъв характер. Това важи и за международната система, важи и за отношенията във входовете, в които живеем, защото тези неща са свързани.
Разрушаването на огромното цивилизационно усилие да се ограничи използването на сила, насилието да стане монопол единствено на легитимни институции, води до инжектиране на стимул към агресия на всички нива в човешкото общество и във всички сектори на живот. Това е последицата, която наблюдаваме в международен план. Когато някой развърти бухалката по телевизора, много други хора - големи и малки - ги засърбяват ръцете, започват да си мислят, значи и аз мога. Това ще бъде характеристиката на новия период, в който навлизаме.
Целият модел на развитие на обществата ни, който доскоро беше основан на презумпцията за мир и сътрудничество трябва да се преориентира около въпроса за несигурността.
Този модел може да бъде критикуван, изобличаван в своите двойни стандарти, в своите несъвършенства, своите крайности, но няма спор, че става дума за безпрецедентно в исторически план цивилизационно усилие. Неговото разрушаване не води към корекция, а до поставяне под съмнение на самите основи. Никой не може да каже какво следва, никой не може да разчита, че следва подобрение, защото, това, което следва ще съдържа хаос и несигурност.
| Четвърто, няма прецеденти или модели, на основата на които да се направят прогнози как ще се развият технологичните промени и ефектите им - особено, когато са съчетани с взривно нарастване на силовата конкуренция между всички играчи на терена... |
Основите на Просвещението посвоему достигнаха кулминация и предел, отвъд който следва неизвестност. Просвещенският проект е огромно усилие от много векове. Заложеното на карта не е някаква моментна конфигурация от последните 30 години, нещо, което се е случило в Европа, подложени са на атака много по-дълбоки и фундаментални цивилизационни елементи.
| Пето, независимо от целия този негативизъм, това, което става, носи възможности. |
Разпадът на американския мир е момент на истината за Европа и за нас в частност. Ако успеем да го използваме трезво и сериозно, да изградим своя нов европейски модел на демократичен национален суверенитет, това може да донесе огромни позитиви...
По отношение на България - след 1989-а година развитието на страната беше основано на някои да ги наречем аксиоми - следваме външни модели, норми и ориентири, без да се налага усилието да ги осмислим като свои: Можем изцяло да делегираме навън проблемите със сигурността и не само в смисъл на отбрана и разузнаване, а на ниво стратегическо мислене изобщо - това е работа на Вашингтон и Брюксел. Нищо истински лошо не може да ни се случи или дори да си го причиним, защото както се казва - началниците от Европа или САЩ ще се намесят.
Тези аксиоми доскоро управляваха не само политическия живот, а идеята за политически риск в България. В резултат днес
България за съжаление е страна с външен скелет
чието обществено развитие е основано на идеята, че всичко важно и дългосрочно зависи от някой извън нас. Политическата и гражданската култури са фатално обвързани с тази идея. Решенията са навън. Ние или ще заминем при тях, или с някаква краткотрайна активност (протести) ще ги докараме тук, ще насочим тяхното действие. Силни сме не защото сме организирани, не защото можем да взимаме и упражняваме властта и да реализираме устойчива промяна тук, а защото нормалният свят ще ни се притече на помощ. Може би малко ще закъснее, малко ще се фрустрираме, но винаги нормалният свят, "белите страни" както ги наричаме на грубиянски език ще се притекат. Това свърши.
Реалността е, че българската средна класа, нормалният бизнес, гражданите от демократичната общност, не сме калкулирали в житейския си модел идеята, че сами, със самостоятелни усилия, без външна помощ, ще трябва да сме гаранти за своята свобода, сигурност, достойнство, просперитет.
Прекалкулирането на всичко това е следващият огромен политически преход, който предстои. Става дума за нещо, което много е важно да осъзнаем - засяга нашия личен живот, качеството ни на живот. Ще кажете - Европейският съюз. За съжаление, твърде много от описаното важи също за ЕС и дори за най-развитите му страни-членки. За да може ЕС ефективно да замести оттеглянето на САЩ от досегашната му роля, да не говорим за възможността САЩ да е наш опонент в бъдеще, не знаем дали ще има немислимата преди няколко месеца търговска война - съюзът ни трябва да премине през огромна трансформация. Става дума за мобилизиране на обща подкрепа за съвършено друго отношение към сигурността и готовността да се правят жертви за нея.
Дори ЕС да реализира този преход навреме, трябва да разбираме, че нищо не гарантира, че това ще обхваща същия кръг държави. Става дума за изграждане на нов кръг доверие, ново разбиране за солидарността. Необходимостта заедно да се браним пред съвършено реални сценарии на агресия. Това е различна игра. Нищо не гарантира, че България ще се окаже в този нов кръг на доверие и солидарност. Влизането в еврозоната далеч не е достатъчно. Трябва фундаментално да променим вътрешния си разговор за ЕС. От мрънкане и назландисване какво ни дават и какво получаваме, кога ще си го вземем, ще трябва да преминем към въпроса какъв принос ние сме готови да дадем.
Ако искаме да сме в ядрото на Европа, а не в периферията на съюза или в задния двор на някой кокорбашия, трябва да можем да мобилизираме обществена воля и да сме част от решение на проблемите, да имаме отговор на въпроса какъв е нашият принос, а не вечно да сме мрънкащите вносители на сигурност и ресурс отвън. Това повече няма как да работи.
България трябва спешно да изгражда вътрешен държавен скелет, който да гарантира с наш ресурс, с наши политически усилия, четири насъщни ценности или
четири огромни политически задачи
- първо да си гарантираме свободата, закоността, човешкото достойнство. Това трябва да можем да го правим тук ние, без да чакаме някой отвън да ни го носи в паничка. Трябва да можем да поставим сигурността като нов смислов център, започвайки с отбраната, но разбирайки я в по-широк смисъл. Трябва да можем да проведем модернизация, да гарантираме конкурентоспособността на българската икономика и бизнес. Трябва да можем на четвърто място не по значение да гарантираме принадлежността си в ядрото на ЕС.
Ако не успеем да решим дори една от тези задачи, България ще е друга страна и то много по-лоша. Това е огромна политическа задача. Тя изисква политически субект, инструмент, който може да формулира ясно проблема, да разработи политическа програма от решения, да мобилизира кадри, обществена подкрепа и да поиска властта, за да приложи тази програма. Това е голямата ни политическа задача, която новото ръководство трябва да реши. Въпросът е ние такъв субект ли сме? Пригоден политически инструмент ли сме за решаването на тези задачи. Ако не, какво ни е нужно, за да станем?
Не, не сме - поне не в достатъчна степен. И "Да, България", и нашите партньори от "Демократична България" бяха основани до голяма степен на аксиомите, че преходът към ефективно работеща демокрация просто не е завършен, че остава малко, че е достатъчно да мобилизираме протестната енергия вътре в страната и ресурсите на външната рамка, за да завършим започнатото като еднократно действие и да живеем щастливо завинаги (като хобити). Това беше наивно и очаквано не успяхме в степента, в която искахме.
Подчертавам и собствената си отговорност. Общественият и електорален потенциал не само за предизвикване на промяна, но и за налагането ѝ и превръщане в устойчива трайна реалност - оказа се недостатъчно. Трето цялото това усилие се оказа исторически неадекватно. Външният модел, на който разчитахме, вече е агонизиращ, и това не е свързано само с едни избори в САЩ ...
Опитвахме се да говорим на политически език, който все по-малко произвежда политически смисъл. Вървяхме срещу течението на историята.
Добрата новина е, че в "Да, България" и "Демократична България", в дясното пространство, в демократичната общност имаме ресурса, нужен, за да сглобим такъв политически субект. Има ги хората, има го политическия опит. Даже не говоря за потенциала на средната класа в България, веднъж осъзнала своя съвършено нов проблем. Не говоря за гражданския сектор в по-широк смисъл, а за чисто политическия сегмент. Трябва да можем да активизираме целия този политически материал, да го организираме, за да имаме такъв инструмент. Вярвам, че новото ръководство, заедно с нашите приятели в "Демократична България" и по-широката демократична общност, ще изгради необходимото. Новото ръководство ще изработи и сложи на масата своята стратегия и този процес ще започне още днес.
Нека формулирам няколко урока от правеното досега:
| Първо, идеите, идеологията има значение. |
Така формулираните четири големи задачи, големи ценности - гарантиране на свободата, закоността и човешкото достойнство, сигурността като център на всички политики, модернизацията и конкурентоспособността като основи на просперитета, отстояването на европейската ни принадлежност - тези задачи по естество са десни. Решавани са единствено от демократичната десница в различни политически прераждания. Няма алтернатива нито вляво, нито в популисткия сегмент. Никой не може да носи историческата отговорност за такива каузи, освен субект, който носи идеологическия код на десницата. Това означава много работа и изработване на политики, не просто за тези четири въпроса. Трябва ни дясна демократична доктрина за всеки сектор, привличане на огромен спектър от експертен потенциал.
Трябва да се обърнем ясно и сериозно към средната класа с нова оферта, защото средната класа има най-много да губи.
Средната класа в България, българският нормален бизнес, който инвестира тук, хората, за които образованието е важна инвестиция - те имат най-много да губят, ако изпуснем някоя от тези четири задачи. Това вече не е абстракция или плашило. Имаше времена, когато тези неща изглеждаха нафталинени. За съжаление, всеки един български гражданин, особено тези, които имат да губят в начина си на живот, трябва по съвършено нов начин да оценят рисковете за своя начин на живот. Не става дума фронтовата линия в Украйна, а за нашия си праг. Трябва много ясно да го артикулираме и обясним пред средната класа.
Трябва да я убедим, че в наше лице може да има генерационен политически инструмент, защото това усилие е поколенческо и изисква дълготрайна отдаденост. Трябва да разберем, че повече не можем да чакаме помощ отвън. Трябва да инвестираме много повече време, пари и усилие в политиката като ежедневна фундаментална, вътрешна гаранция за лична сигурност и просперитет. Политиката повече не може да бъде въпрос на личен интерес и увлечение.
| Всеки български гражданин трябва да се ангажира политически, ако иска да гарантира начина си на живот. Няма друг начин да решим уравнението. |
Трябва да покажем воля за обновление и разширяване и в този смисъл благодаря на генерал Атанасов. След доста време на говорене за необходимостта да надградим "Демократична България" вече има готовност да преминем към действия. Ние сме длъжни да излъчим ясен сигнал, да дадем надежда на нашите избиратели, че можем да си поставим ниво и хоризонт на амбиция, които съответстват на сериозността на момента. Да надградим, да поемем инициативата, да се разширим - идейно чрез хора, нови лица, партньорства.
Изключителна отговорност имаме в това отношение и се надявам новото ръководство да работи приоритетно по това. Трябва да инвестираме в политическа работа, основана на идеята за коалиционност и търсене на широки съгласия. Знам, че това невинаги е комфортно, но ако искаме да сме големи и да формираме мнозинства около ценностите и четирите големи национални задачи, това ще е дълъг процес. В България ги има хората в България, които да осъзнаят тези четири задачи като свой насъщен интерес, убеждаването им, осъзнаването, че тези въпроси са на тезгяха ще изисква дълго време, макар че от гледна точка на нагласи и мироглед потенциалът за такива мнозинства съществува.
Трябва да можем да работим с все по-широк кръг политически и обществени организации, които ще имат различен идеологически профил, които ще бъдат различни, с които ще имаме трудна история. Трябва да можем да преодоляваме всичко това, но при много ясна идейна, идеологическа характеристика и много сериозен задълбочен разговор с членове, симпатизанти, поддръжници.
Вече се е случвало да се парим от това, но необходимостта от търсене на широки съгласия само ще нараства.
Трябва също ясно да си кажем - ние искаме властта. Трябва да излезем от протестно-корективния режим, да сме коректив.
Не искаме властта заради властта - доказали сме го. Не я искаме на всяка цена, но трябва да разберем, че не може да не поставяме във фокуса на нашите усилия взимането на властта като категорична цел. Така можем да реализираме устойчиво програмата си. Не от улицата да спрем нещо, да имитираме нещо кратко. Да наложим трайна, устойчива, генерационна траектория на страната в този изключително сериозен момент. Това става само от позиция във властта.
| Второ, защото властта е място. |
Ако там не сложим вашите тела, ако ние от демократичната общност не заемем това място, там ще бъдат други. Тези, които не трябва да са на власт. Няма друг начин това да се случи. Няма друг начин отстрани да ги спрем. Запомнете - онази аксиома, че отвън ще дойдат чичковците да ги плеснат през ръцете - това просто свърши.
Трябва да надраснем културата, че сме протестна общност, която сезонно се мобилизира, спира нещо, изпокарва се и накрая се разотива. Не можем да оперираме повече по този начин...
Трябва да разбираме, че политическата формация, която се примирява с ролята на опозиция дългосрочно, постепенно престава да бъде политическа. Моментът не позволява да продължаваме подобна политическа незрялост. Трябва да настояваме за системност - институциите, правилата, дългосрочния хоризонт. Особено това важи за "Демократична България", която се утвърди успешно като системен пазител на републиката.
Много пъти е по-лесно да вземем определена пиарска позиция, без да мислим за всички последици, но трябва да мислим за системния характер на нашите действия. Трябва да настояваме за принципите на отговорност и екипност. Да си го кажем - аз от политическото отвъдно мога да си го позволя да го кажа.
Партиите не са стажантски програми, бюро по труда, нито са пенсионен фонд. Не можем да поддържаме организационна култура, в която някой има очаквания да получава назначения или както се казва напоследък - възможности. Да бъде пазен или лансиран само защото е наш.
Трябва да разбираме, че ни трябва ясна етика на личната отговорност, приноса, отборна игра. На поставяне на общия интерес пред личния. Невинаги ни се получава.
Трябва да разбираме, че деморализацията настъпва бавно, на малки дози, но цената е огромна и не е просто политическа. Трябва да настояваме за умереност и скромност. Ако искаме да сме лидери, да налагаме национален дневен ред по големите теми, това ще включва хора, които мислят малко по-различно от нас.
Невинаги ще можем да си позволяваме да бъдем въвличани в определени поляризации, колкото и отделни части от ядрото ни да настояват за това. Трябва да разбираме, че понякога следва да се въздържаме от това, в името на по-големия хоризонт. Трябва да развием нов политически език, в който можем да апелираме към най-дълбоките основания на българския граждански патриотизъм, на любовта към България и любовта към Европа. България е толкова голяма, колкото е целият континент. Това е нашата голяма родина. Трябва да можем да апелираме към тази емоция, за да мобилизираме воля, ресурс, действия в името на четирите задачи, които очертах.
В заключение, това, за което говоря е усилие за подновяване на българската република и нейния демократичен суверенитет на собствено, вътрешно основание. Републиката ни е завладяна и вече не можем да разчитаме на помощ отвън, а идват трудни времена. Ако искаме да гарантираме свободата, законноста, модернизацията и просперитета и мястото си в Европа, трябва да се преборим за своята република. Ние, тук, сега. Няма кой друг.
А що е република?
Обществено устройство без метафизични основания, което гарантира публичността на властта и я подчинява на постоянно изпитание за съответствие с общественото благо, справедливостта, на изпитание на гражданските добродетели на носителите на тази власт. Обратното на "бащиния".
Републиката е обективирана в правна в форма, в различни процедури и институции, но нейното дълбоко основание винаги е изискването за поддържане на обществен стандарт за морално достойнство, за лични добродетели и справедливост, чрез които да се постига общото благо.
Казано иначе, републиката е продължение на разходка до Пирея. Продължение на онзи преход на Сократ, заедно с Главкон, по време на който започва диалогът Държавата, или, както Цицерон го превежда - Републиката. Защото републиката е постоянен диалог, тя е Сократическо изпитание, което пита всеки от членовете й - какво е твоето гражданско достойнство?! То също е един тест - докажи, че си морално и интелектуално пригоден да се самоуправляваш.
| А нашата република, както казах, днес е завладяна. Нейните институции са парцелирани и превърнати в бащиния. |
Пеевски е само най-видимата част от това положение - политическа трансмисия. Своеобразен връх на това обръщане на републиката в бащиния беше решението на Конституционния съд по последните поправки в Конституцията. Без да се интересува от дълбокия проблем с правосъдието, КС премахна усилието прокуратурата да бъде извадена от състоянието на безконтролност, на черна борса за политическо влияние и гарант за обсебването на властта в републиката.
Едновременно с това, КС обяви този модел на корупционно завладяване на държавната власт за част от конституционната ни идентичност, потвърди и разшири собствената си претенция да определя по свое усмотрение кое съответства и кое не на републиканския модел и форма на управление, дори и в противоречие с волята на Народното събрание.
Добре, ще попитате, а кое е собственото основание на нашата република?
Отправната точка на нашия собствен републиканския преход е по-особена. Това е пътят на Левски до Бесилото. Именно Левски в своите оскъдни писания формулира идейната база и истинската конституционна идентичност на нашата република. Той задава стандарта на добродетел чрез своето себеотрицание в делата си и плаща справедливата цената за всичко това като увисва на бесилото "със страшна сила". На това се удържа тя.
Има в този път и една липса - онези, които не се появяват да опитат да свалят арестанта от каруцата, онези, които са равнодушни свидетели на осъждането му, които не спират обесването, онези, които накрая дори загубват гроба му.
Ето защо, да си гражданин на българската република, означава да разбираш необходимостта да превърнеш сърцето си в кенотаф - символичен гроб, който се прави на войни, загинали далече. Кенонаф на Апостола и постоянно да се питаш, а да не би и аз да съм част от мълчаливото отсъствие на равнодушието и примирението.
Мисля, че ако поставим в основата на политическите си усилия това разбиране, ще успеем в своята част на прехода. Колкото и да ни се струва труден теренът пред нас. Имаме всичко друго необходимо, тук, в тази зала и в нашата общност.
--700.jpg)
--700.jpg)
--700.jpg)
--700.jpg)
--230.jpg)