Стабилокрацията на Вучич в бурното море на гражданския бунт

Режимът в Белград е основният коз, на който разчита Русия в тази част на Европа – и че евентуалната смяна на този режим би променила твърде радикално геополитическата ситуация в Източните Балкани

Три месеца студентски протести срещу Александър Вучич – и протести, които стават все по-цветни, по-ескалиращи и по-масови от когато и да било, поради което „Ню Йорк Таймс“ вече ги сравнява с протестите, довели до падането на Милошевич. Безспорно тази сякаш внезапно избликнала гражданска енергия е събитие в контекста на Балканите – вечно плашещото Европа буре с барут, и това дава достатъчно основание да си зададем въпроса: идва ли най-сетне краят на неговия режим, определян, както и други сродни авторитарни режими в Източна Европа, с неологизма „стабилокрация“. 

И не е необходимо много да се оглеждаме, за да разберем този нов политически термин: 

стабилокрация значи стабилна автокрация, 

значи недемократичен и най-често дълбоко корумпиран режим, който обаче оцелява въпреки всички негативни за него обстоятелства, и поради тази причина има едно предимство: че е предвидим, че се знае какво можем да очакваме от него. Имаме роден пример в това отношение: режимът на Бойко Борисов, оцелявал почти толкова дълго, колкото и този на неговия близък приятел Вучич. С една важна разлика обаче: Вучич е много по-ловък, по-умен и по-култивиран от своя източен  съсед, последовател на квинтесенцията на бай Ганьовските традиции в българската политика: „аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“. При него я няма тази хем простодушна, хем лукава простота – лавирането между геополитическите полюси и седенето на два стола е неговата втора природа, която впрочем се основава на наученото от Йосиф Броз Тито и неговите „необвързани“ държави. Отвъд тази разлика обаче и нравът, и методите на двата режима са досущ същите.

Големият въпрос, който си задават днес политическите лидери, е прям и изчистен от излишни подробности, а именно: 

ще оцелее ли Вучич, 

или неговата стабилокрация ще потъне в бурното море на гражданските вълнения в днешна Сърбия. Въпросът е резонен, тъй като не би трябвало да забравяме, че режимът на Вучич е основният коз, на който разчита Русия в тази част на Европа – и че евентуалната смяна на този режим би променила твърде радикално геополитическата ситуация в Източните Балкани. Никак не е случайно между впрочем, че протестите предизвикват недоволно ръмжене от страна на „руската мечка“ – и че Кремъл разгръща старата мантра за това, че те били подклаждани от Запада, което впрочем е и основната теза на Вучич, че били цветна революция и Майдан – сиреч, според московската терминология, опит за преврат на злите сили. Едва ли впрочем е случаен и фактът, че в своя защита Вучич се позовава покрай всичко друго и на личната си храброст – заявявайки, че не е Башар Асад и няма да избяга, а помним къде избяга Башар Асад – в Москва, както впрочем и някогашния президент на Украйна Виктор Янукович, с който всъщност Вучич особено държи да не бъде бъркан, тъй като помни какви тежки думи бяха издумани по негов адрес от страна на Путин.

Дали няма и на него някой ден да му се наложи да поеме по този път, предстои да видим. Покрай напомнянето на „Ню Йорк Таймс“ би трябвало да си спомним, че Сърбия има дълга история и култура на гражданските протести – и че те съвсем не са безсилни, след като благодарение на тях през 2000 г. беше свален Милошевич. Протестите срещу самия Вучич впрочем съвсем не са от вчера и имат вече дълга традиция: сърбите протестираха срещу неговата власт още когато беше избран за президент през 2017 г., тъй като изборите бяха манипулирани и опорочени – което беше признато впрочем и от мисията на ОССЕ. След това през 2018 – когато беше пребит Борко Стефанович, един от опозиционните лидери – впрочем навикът да се бият демонстранти и лидери на опозицията също е стара сръбска традиция, жива и днес – както личи от ред инциденти на днешните студентски протести. След това през май 2023 г. – покрай две масови убийства, при едното от които убиец се оказа 13-годишно момче. След това и през 2024 г. – във връзка с договора за масиран добив на литий и опасенията, че това ще доведе до катастрофални последици за околната среда. 

При всички тези протести, въпреки че част от тях бяха и масови и продължителни, стабилокрацията на Вучич оцеляваше. Дали ще оцелее и днес обаче – това не е толкова сигурно, тъй като днешните протести са качествено различни от досегашните. Последните бяха или водени, или вторично яхвани от опозицията, която в Сърбия е слаба и разединена, с различни цели, идеология и геополитическа ориентация – и точно нейната слабост е основната причина за политическото дълголетие на Вучич и неговата Сръбска прогресивна партия. Сега обаче не е така: опозиционните партии въобще не са фактор в днешните протести, 

движещата сила са студентите,

 които се самоорганизират, но се ползват и с подкрепата на различни прослойки и обществени групи: собствените си преподаватели, учителите, адвокатите, и колкото и парадоксално да е – фермерите, които идват със своите трактори да пазят протестиращите от посегателствата на властта. 

Нещо повече: изглежда, че студентите се ползват и с подкрепата на обикновените хора, ако се съди по това как бяха посрещани в различни градове по време на техния поход за справедливост от Белград към Нови Сад. Навсякъде приготвят храна, завивки и палатки за тях – и това го правят не някакви активисти, а обикновените сръбски семейства, което е лош знак за Вучич. Още по-лош знак обаче са два символични жеста: ветераните от войните, на които той най-силно би трябвало да разчита като някогашен последовател на Войслав Шешел и бивш министър на информацията (сиреч на пропагандата) в последното правителство на Милошевич, също излязоха на протест – наистина развявайки руски знамена, но пък се присъединиха към студентите. И като капак на всичко 

в полза на студентските протести се обяви Новак Джокович,

 който доскоро подкрепяше Вучич. Само който е живял в Сърбия, може да си даде сметка за огромното влияние, което има легендарният сръбски тенисист във всички слоеве от населението.

Последните две събития могат да се тълкуват и като знак, че дните на настоящия режим са преброени. Подобно предвиждане обаче е само хипотетично, тъй като има не малко аргументи в противното. Преди всичко ако в Сърбия има развита култура на гражданския протест, но не бихме могли да кажем същото и по отношение на демократичните традиции – всъщност от края на Втората световна война насам властта в тази страна е била демократична само в един много кратък промеждутък – при правителството на Зоран Джинджич – между януари 2001 и март 2003 г., като на 12 март 2003 г. Джинджич е убит. Това, че днес водеща сила в протестите са студентите и подкрепящите ги граждани, е положителен фактор за тяхното развитие, но за да има смяна на режима, трябва да има и политическа сила, както и достатъчно харизматичен лидер, които да заемат мястото на Вучич и Сръбската прогресивна партия, а такива засега не се виждат на хоризонта. 

Освен всичко силата, която крепи Вучич на власт, е свързана с умението му 

да лавира между Изтока и Запада

И тази сила преди всичко се дължи на добрите отношения с режимите в Русия и Китай. Вучич знае, че Путин няма интерес от това да бъде свален от власт, тъй като Сърбия е основният фактор, чрез който могат да бъдат предизвикани бъдещи конфликти на Балканите – примерно като Милорад Додик, президентът на Република Сръбска, бъде окуражен да напусне Босна и Херцеговина и да присъедини територията, населена с етнически сърби, към днешна Сърбия – което почти сигурно би предизвикало нов военен конфликт в рамките на Европа – а такъв е повече от насъщен за Путин при досегашното развитие на войната в Украйна. Същият ефект впрочем би имала някоя достатъчно мощна провокация към Косово, каквито Сърбия е опитвала неведнъж в недалечното минало. Освен всичко Вучич разчита и на това, че падането на неговия режим не би било от интерес и за Тръмп, който има чисто икономически амбиции по отношение на Белград – примерно да построи „Тръмп тауър“ в центъра на сръбската столица, на мястото  на поразения през войните щаб на Югославската армия.

Освен всичко, докато студентите имат само една допустима опция: да предизвикат оставката на Вучич, превръщайки трагедията в Нови Сад в символ на авторитарната и корумпирана власт на президента, той има различни 

опции за опитомяването на протестите,

 които още не са изчерпани. Засега той отстъпва, като изпълнява на час по лъжичка техните искания, опитвайки се да задържи вниманието на хората върху случая със срутената гарова козирка и загиналите в Нови Сад, като неглижира символния характер на това събитие. За тази цел бяха пожертвани двата основни бушона – премиерът Милош Вучевич и кметът на Нови Сад Милан Джурич, а в крайна сметка и цялото правителство. Вучич заяви, че скоро ще стане ясна бъдещата съдба на Сърбия – дали ще бъде предложено ново правителство (за което, както той подчерта, нямало кандидати) или ще се стигне до нови избори. 

Последното е по-вероятно, като се има предвид неговата практика досега – да предизвиква нови избори, преди партията му да е изчерпила целия кредит на доверие, с който е разполагала при предишните. Очевидна е и възможната хипотеза: 

конфликтът да се прехвърли на политическа плоскост,

 където Вучич може да разчита на повече козове, отколкото в полето на чисто гражданската активност. Контра-митинга в Ягодина и идеята за някакво общонародно движение на хората, които вярват в него, говорят в полза на една такава хипотеза. 

Какъвто и да бъде изходът от днешния граждански кипеж в Сърбия обаче, е сигурно едно: след него страната ще има доста променен дневен ред и възможностите за волунтаристичен авторитаризъм ще бъдат поне отчасти ограничени. Вучич ще бъде принуден да избере между евентуалното бъдещо членство на Сърбия в ЕС (а това изисква и признаването на независимостта на Косово) и съдбата на тази страна като подчинен член на евразийската общност – което е губеща позиция, а той не обича да губи. Какъвто и да бъде този избор обаче, страната ни трябва много внимателно да следи какво става отвъд западните ни граници и да има предвид геополитическите метаморфози, които могат да настъпят там – като не забравяме, че

 в тази страна имаме и българско малцинство, 

подложено на тежък асимилационен натиск, за което би трябвало по-сериозно да се погрижим, и че Сърбия винаги е разглеждала България като потенциален враг, както и като територия, към която има определени претенции – които са валидни и днес, ако съдим по развихрилата се кампания за тъй наречената „шопска“ или „торлашка“ нация, обитаваща западните ни краища – които не били никакви българи, ами били прави сърби, според живата все още великосръбска доктрина.