В началото на май беше съобщено, че тленните останки на цар Фердинанд ще бъдат пренесени в България, а в понеделник стана ясно, че те ще бъдат положени в семейната крипта на двореца "Врана" в София на 29 май (сряда) 76 години след неговата кончина.
Цар Фердинанд умира на 10 септември 1948 г. на 87 години в малкия германски град Кобург - близо 30 години, след като абдикира от престола и напуска завинаги България на 3 октомври 1918 г.
Тялото му е положено във временен саркофаг пред гробницата на родителите му - принц Август Сакс-Кобургски и Готски и принцеса Клементина Орлеанска, в криптата на църквата "Св. Августин".
И до днес, повече от 100 години след абдикацията на цар Фердинанд, той остава една от най-противоречивите фигури от съвременната българска история. Около образа на най-дълго управлявалия монарх от Третото българско царство витаят много митове и легенди. Върху него тегне бремето на двете национални катастрофи след Междусъюзническата и Първата световна война, както и неосъществения национален идеал.
В навечерието на полагането на тленните останки на царя в двореца "Врана" Mediapool се опита да потърси отговорите на някои въпроси около делата и образа на цар Фердинанд. Разговаряхме с историците от катедра "История на България" на Историческия факултет на Софийския университет проф. Веселин Янчев и доц. Владимир Станев.
Пътят към абдикацията
"След като му е прехвърлена цялата вина за първата национална катастрофа през 1913 г., което не е съвсем редно, защото не управлява самостоятелно, а има правителство, министър-председател, има Народно събрание, той става удобна фигура, на която да се прехвърли цялата отговорност и да се каже: "Ето, чужденецът е виновен, а българите сме чисти и неопетнени", разказа доц. Владимир Станев.
Според него след втората национална катастрофа и излизането на България като губеща от Голямата война (Първа световна война), Съглшението (Антантата) не може да понесе Фердинанд да остане на българския престол. Затова след като тогавашния министър на финансите Андрей Ляпчев се завръща от Солун след подписването на Солунското примирие от 29 септември 1918 г., той намеква на Фердинанд, че Съглашението не е казало нищо за българския монарх, а са се изказали добре за неговия син.
"Доколкото ми е известно, се свиква съвещание на лидерите на партиите, които към този момент са около 10. И на това съвещание на практика всички без доктор Васил Радославов се изказват именно за това нещо, че Фердинанд трябва да си отиде най-вече, за да спаси България от по-тежки наказания от страна на победителите", казва доц. Станев.
Според ръководителя на катедра "История на България“ на Софийския университет проф. д.и.н Веселин Янчев абдикацията на царя е логичен акт, който не е резултат от вътрешнополитически проблеми и антимонархически настроения, бунтове или желание на масите да бъде прогонен Фердинанд от България.
Сн. БГНЕС
По думите му до този момент в България няма регистриран нито един антимонархичен бунт или искане на политически партии и кръгове за абдикатията на цар Фердинанд, ако
изключим така нареченото Войнишко въстание от края на септември и първите дни на октомври 1918 година, ръководено от Райко Даскалов, с което се прави опит за държавен преврат.
"Искането (за абдикация - бел. ред.) де факто идва от съглашенските сили, които са наясно, че решението за включване на България във войната на страната на Германия и на Австро-Унгария е взето с одобрението на цар Фердинанд. България в крайна сметка три години води война срещу Антантата и едно от негласните искания при подписването на Солунското премирие е абдикатията на цар Фердинанд. Все пак има един момент, в който самият цар Фердинанд осъзнава, че неговата абдикация ще даде възможност престолонаследникът Борис Търновски да заеме престола и ще се запази монархията, за разлика от Германия и Австро-Унгария, където тя пропада", изтъква проф. Янчев.
Виновник или жертва ?
Проф. Янчев определя цар Фердинанд като изкупителната жертва и необходимия грешник. Той отбелязва, че цар Фердинанд е върховен представител на държавата по Конституция в нейните външно-политически отношения и е върховен главнокомандващ. Като такъв той не може да не носи отговорност за най-важните и съдбоносни за развитието на страната политически и държавнически решения.
"Ще сгрешим, ако използваме аргументацията, представите, оценките на онова поколение, живяло в началото на ХХ век - и общественици, и политици, и военен елит, които наистина виждат и определят цар Фердинанд като едва ли не единствения виновник за неблагополучията, несправедливостта сполетяла българското общество, на българската държава и на българската армия. Много лесно е да се намери грешникът, върху когото да се прехвърлят всички отговорности и да се свалят тези отговорности от лица, които заедно с него са вземали радикалните политически решения и са водили нацията в тези критични за нея години. Ще сгрешим и ако не си дадем сметка за отговорностите, които той има. Но не носи цялата отговорност за всички негативни събития. Неслучайно, да речем при Балканските войни, въпреки че той е по Конституция и по дефиниция главнокомандоващ на армията в мирно и военно време, оперативното ръководство на войната възлага на помощник-главнокомандоващ, какъвто е генерал Михаил Савов. По време на Голямата война имаме началник на действащата армия - генерал Никола Жеков. Той си е давал сметка, че не може пряко да ръководи войската, а това трябва да се прави от професионалист. И тези професионалисти също имат своята отговорност за действията или бездействията, или решенията по време на войната", подчертава ръководителят на катедрна "История на България" на историческия факултет на СУ.
Подобна теза развива и доц. Станев, според когото Фердинанд не е военен по душа и не разбира военните въпроси. Затова оставя това на професионалните военни.
Сн. БГНЕС
"Факт е, че Фердинад е много силен егоцентрик, стигащ до някакви крайности, но в повечето случаи нещата, в които го обвиняват, не са точно така. Балканската война от 1912 година е желана от цялото българско общество и самият Фердинанд застава на страната на обществото. Междусъюзническата война също е желана от цялото общество. Има някаква масова психоза, че се иска война. Това не е само негово дело. Това, което се случва с Междусъюзническата война, е трагедия, но това не е решение на Фердинанд", казва доц. Станев.
По думите му нито Фердинанд, нито най-видните политически лица от тези период са перфектни и всеки от тях има проблемен характер и взима някои погрешни решения, но царят се оказва удобна изкупителна жертва.
Добрите дела на "грешника"
Въпреки отговорността, която Фердинанд неизменно носи за катастрофалните в онзи исторически момент събития за България, не бива последните шест години от неговото управление да засенчват напълно предходните 25 и развитието на Княжество, а след 1908 г. на Царство България.
Според проф. Янчев Фердинанд поема голяма политическа отговорност, идвайки в България през 1887 г. и заставайки начело на една държава, разкъсвана от вътрешнополитически борби и противоречия, изолирана в международен план, с груба намеса на Русия в нейните вътрешнополитически дела.
"Той успява да изгради един много добре функциониращ държавно-политически модел, стопански модел, културен модел на развитие, в който България за 25 години извървява един изключително възходящ път на развитие. За какво ли не упрекват Фердинанд?! Че е, установил личен режим, че манипулирал политиката, че манипулирал политическите партии, че манипулираб политическите избори и винаги слагал на власт партията, която предпочитал в момента. Това са много интересен констатации, които могат да бъдат разглеждани от гледна точка на политическото злободневие, политическата конкуренция и конфликти между отделните политически субекти. Ако прегледаме от дистанция този 25-годишен период, ще видим, че има една изключителна стабилност, липса на вътрешнополитически остри конфликти и противоречия, отсътствие на всякакви остри политически борби, създаване на нелегални тайни организации, военни или гражданински. Има една абсолютна приемственност в преследването на основните стратегически цели на държавата. Модернизация, високо образование, развитие на индустрията, развитие на селското стопанско, развитие на инфраструктурата.
Пак казвам, без да преувеличаваме или без да оправдаваме управлението и въобще цар Фердинанд, нека да се замислим какво представлява България през 1887 г., когато той встъпва на българския престол, и какво представлява през 1912 г. Тя изпреварва по темпове на развитие много по-рано създали се балкански държави. Създава най-силната армия на Балканите, която за две седмици успява да стигне до Цариград или до Чаталджа с най-модерното съвременно въоръжение, с добре подготвени офицери, добре подготвени войници", разсъждава проф. Янчев.
Сн. Национален исторически музей
Доц. Станев също е на мнение, че България се развива в много добра посока до началото на двете пагубни войни. Според него не може да се разграничи ролята на Фердинанд от развитието на България в края на XIX и началото на XX в.
"България наистина дръпва рязко напред за броени десетилетия. Не може да се каже "България постигна много, обаче Фердинанд няма нищо общо с това". Все пак и той участва в управлението на страната. Той има както плюсове, така и минуси. Въпросът е да се прецени кои са повече, плюсовете или минусите. Лошото е, че в нашата историография очевидно се разглеждат само минусите, а всичко останало се пропуска", казва той.
Неосъществимото завръщане
След абдикацията си цар Фердинанд многократно изразява желанието си да се върне в България. Това обаче никога не се случва. Дори при раждането на неговия внук – княз Симеон Търновски.
Според легендите Фердинанд не се връща никога отново в България заради страха от опит за преврат. Основната причина той да не е бил допуснат обаче е международната реакция от подобно действие и възможността да не пожелае да си тръгне отново.
"Той много иска да се върне. Поне няколко пъти изявява желание, но не го пускат. И не го пуска до голяма степен и неговият син - тогавашният цар Борис III. И не мисля, че е поради опасение от преврат, защото няма възможност да се направи преврат в полза на Фердинанд, защото никой в България не го обича. Опасяват се, че негово завръщане ще създаде много лош облик на България пред победителите. Другото опасение е, че ако веднъж стъпи на българска земя, ще откаже да си тръгне и най-вече ще се бърка в делата на цар Борис III, който естествено не иска това да му се случи", разказва доц. Станев.
По думите на проф. Янчев монархическата институция и монархическата идея след 1919 г. са в едно състояние, в което всяко едно действие при подчертаване на предишния монарх или изтъкване на връщането му в България би предизвикало политически турбуленции, които не биха били изгодни за монархията.
Символът на връшането на останките и обществената реакция
Въпреки че никога не се завръща приживе, 76 г. след смъртта му тленните останки на цар Фердинанд ще бъдат положени в България, а очакванията са, че този акт ще породи различни позиции и ново обществено разделение.
Доц. Станев се съмнява, че българите ще бъдат единни по въпроса, както и историците. Той не смята, че Фердинанд трябва да бъде реабилитиран, но е част от нашата история и това, което сме били преди малко повече от век. По думите му, въпреки че ще бъде много сложно, е време да се помирим с тази част от историята.
"За някои историци беше прекалено, че Фердинанд беше избран за ролята на главния злодей в периода от 9 септември 1944 г. до края на 1989 г., а много вероятно и в годините преди 9 септември. И това е влязло в самосъзнанието на голяма част от хората. Друг е въпросът, че една част от историците, опитвайки се да се преборят с тези митове, наслагвани от десетилетия, малко попрекалиха в очистването на образа на Фердинанд, който в никакъв случай не е перфектен", коментира историкът.
Той подозира, че може да има политическо противопоставяне между слоеве на обществото с по-леви възгледи, на които не им допада идеята за реабилитация на монархическия институт, и по-десни, които ще прегърнат подобно действие.
Проф. Янчев смята, че връщането на тлените останки на цар Фердинанд няма да задълбочи общественото разделение, но това е акт на самооценка и стъпка към това да познаваме и да уважаваме миналото си, което е условие за себеизрастване на обществото и възможност за един нормален диалог вътре в него.