Всекидневието на кинофестивала: три големи филма на Берлинале

Гудрун Радева, Берлин, специално за Faktor.bg

Кой ли би търчал в 9 часа сутринта за да седне в киносалона? Берлинчани го правят, но само на филмовия фестивал. Някои дори си вземат отпуск от 10 дни специално за това... Оказва се, че с такъв режим се свиква по-бързо, отколкото може би си мислите. А и предимствата са очевидни – свежи и отпочинали, можете с повече внимание да се посветите на случващото се на екрана…

Например на историята за вълнуващия живот на младата героиня Хилде Копи (1909 - 1943) в единия от двата германски филма в официалния конкурс „От Хилде с любов“ на именития режисьор Андреас Дрезен. Отначало Хилде си живее живота и прекарва безгрижно свободното си време. На излети, на плуване, на пикник с приятели, съмишленици, противници на нацисткия режим в Германия. Към 1941 г. тя е член на мрежата от съпротивата, наречена по-късно от Гестапо „Червения оркестър“. Хилде се впуска в разлепването нощем на позиви, научава морзовата азбука, сближава се и сключва брак с радиста на групата Ханс Копи - и прави с него планове за бъдещето, въпреки страшните обстоятелства наоколо... Групата млади антифашисти е разкрита. При ареста Хилде е вече бременна, попада в следствения затвор, подложена е на разпити и тормоз. Синът ѝ Ханс се ражда в затвора през ноември 1942, а през януари 1943 младата майка е осъдена на смърт. Хитлер лично отхвърля молбата ѝ за помилване. За да може да кърми бебето, изпълнението на присъдата се отлага до август 1943, когато е екзекутирана в Берлин на гилотината. Съдбата на младата жена се отпечатват в съзнанието на зрителя, сцените в килията въздействат силно и потискат. И то по необичаен начин. В този филм няма нищо от познатите клишета за нацистите. Режисьорът Дрезен се отказва от тропащи ботуши, агресивно крещящи мъжаги, зловещо черни лимузини и пр.

Вместо това той показва жизнерадостни млади хора, съчетаващи всекидневието с борбата за идеята, със смелост и решителност. Дрезен, който е отличаван нееднократно с германски филмови награди  - например за „Полуетаж“ (Halbe Treppe) или „Облак 9“ (Wolke Neun) – не иска по никой начин да създава преувеличени герои с фалшив патос, както беше обичайно по времето на социализма – активни борци от съпротивата, издигнати на пиедестал. Изумителен актив на филма е изпълнителката на главната роля Лив Лиза Фрийс (добила световна известност с ТВ сериала „Вавилон Берлин“, показван и в България). Тя е толкова убедителна с чувствителното си превъплъщение, че заслужава със сигурност Сребърната мечка за актьорско постижение.

С голямо внимание се прие и иранското участие в конкурса „Любимата ми торта“. Приятелките на самотната 70 годишна вдовица Махин (70 г.) я насърчават да си намери партньор и отново да се радва на живота. Това, което за нас, европейците, звучи като съвсем нормално желание, но разбира се и тук не се случва тъй лесно, е равносилно в Иран на нарушаване на строго табу. Там е забранено да се срещаш с мъже, да ги докосваш, камо ли да танцуваш с тях. Носене на красиви рокли на обществени места, атрактивен външен вид за привличане внимание? – Абсурд, изключено! Жените трябва задължително да носят хиджаб, дори когато вършат домакинска работа, дори когато спят (поне така им се препоръчва от телевизионния екран). Жени да вдигат наздравица, да изпият чаша вино? В никакъв случай, и това е забранено в Иран от десетилетия. Така наречената „Морална полиция“ наблюдава парковете, за да арестува жени, които не носят своя хиджаб според правилата. Съседка подслушва своята съседка да не би тя да се забавлява, да не слуша музика или не дай си Боже да е поканила мъж в апартамента си.

В сполучливата комедия на режисьорите Мариам Могхадам и Бехташ Санаеха героинята Махин проявява изобретателност и постоянно сполучва да избегне строгия контрол. За жалост на създателите на филма не им е позволено да напуснат Иран и да присъстват лично на премиерата на Берлинале. Актрисата Лили Фархадпур прочете на пресконференцията тяхното тъжно и вълнуващо послание. Този филм, изпратен с много аплодисменти има всички шансове да се превърне в любимец на публиката в официалния конкурс.

Вторият германски филм в надпреварата за берлинските Мечки, „Умиране“ (Sterben), получи тук много силен отзвук. За успокоение на стресналите са от това заглавие трябва да се каже, че във филма става дума преди всичко за живота, за семейството, за отношенията между родители и деца. Всеки, който сега си е помислил, „аха, всичко е ясно“, вече е сбъркал и не се е съобразил с изненадите, които режисьорът Матиас Гласнер ни е подготвил.

Кадър от филма "Умиране"

Всъщност в рамките на 187 минути пред очите ни преминават поне 4 филма. В епизодите се срещаме с герои като склеротичният баща, който на излизане от дома забравя да си обуе слипа (а за панталоните няма какво да говорим), майката, обременена от водения с десетилетия брак, която всъщност не иска нищо друго освен да бъде оставена на спокойствие. С музикално надарения син (метнал се изцяло на майка си), който преживява заедно с приятеля си, композитор артистична криза, и при това трябва да не изпуска от внимание оркестъра, родителите си и бившата си партньорка. С дъщерята, която след работа се отдава главно на алкохола, партита и на своя женен шеф.

Може ли някой да вини объркания баща, който иска просто да изпълнява семейните си задължения, както го е правил дълги години? Кой няма да прояви разбиране към застаряващата майка, на която ѝ се иска синът ѝ да е биологичният баща на бебето, за което той редовно се грижи? Кой не би споделил надеждите на талантливия диригент композиторът най-после да спре да злослови по адрес на репетициите на оркестъра?

Животът е текущ процес, включително и в случая на това семейство Луниес. Въпреки честите телефонни разговори, за наистина важните неща цари мълчание, емоционалността отсъства. Когато майката и синът се срещат на погребението на бащата, те вежливо си подават ръка от безопасно разстояние, а дъщерята дори не се появява на прощаването, пак там майката и синът си разменят истини, които могат да накарат стените да се разклатят - но при това и двамата си седят невъзмутимо и възпитано край масата. Просто да не повярваш на очите си.

Мисля си, какво ли би било учудването на българския зрител от такъв тип общуване – българинът, който по мои впечатления избягва да задава или отговаря просто на директни въпроси, камо ли да изрече някому жестоки, неприятни неща право в лицето на някого... 

Филмът „Умиране“ успява да спечели зрителя, преди всичко с ансамбъла си от изключителни актьори, едни от най-големите имена на германското кино в момента: Ларс Айдингер, Корина Харфух, Лилит Щангенберг, Роналд Церфелд…