Деница Сачева е магистър по връзки с обществеността от Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистър по здравен мениджмънт от Университет „Проф. д-р Асен Златаров“ - гр. Бургас. Дипломиран бакалавър по социална педагогика от Югозападен университет „Неофит Рилски“ – гр. Благоевград.
Започва кариерата си в Министерството на труда и социалната политика, където заема различни позиции – от специалист до ръководител сектор в Националния център за социално подпомагане.
През 1999 г. заема длъжността началник на дирекция “Международно сътрудничество, европейска интеграция и проекти” в Националната здравноосигурителна каса.
В периода 1999-2001 г. е началник на кабинета на министъра на здравеопазването, като отговоря за връзките с международните институции, Международния валутен фонд, Световната банка и Европейската комисия.
От 2016 г. до април 2017 г. е била заместник-министър на труда и социалната политика.
Владее свободно английски език, ползва немски и руски език.
България има видимо намаление на отпадналите от училище деца, по данни на Евростат, и все пак 12.7%, колкото са през 2017 г., е над средното за ЕС. Какви мерки планирате в МОН, за да достигнем средните за Съюза 10.6%, зам.-министър Сачева?
За първи път тази година докладът на Европейската комисия констатира спад на децата, които преждевременно напускат образователната ни система от 13.8% на 12.7%. Нашата национална цел е към 2020 г. е да сме достигнали 11%.
Процентът на преждевременно напусналите училище е важен индикатор, който има отношение дори към инвестициите в България. Всеки работодател си прави сметка дали има достатъчно хора, които биха могли да работят, каква работа биха могли да работят, с какво възнаграждение би могъл да ги наеме. Нормално е да се очаква, че в държави с по-необразовани хора би могла да се предлага и по-ниска заплата.
Обяснявам това, за да подчертая, че нашите усилия да подобрим този индикатор са стратегически. Те имат отношение не само към начина, по който изглеждаме в рамките на ЕС като държава, но и са важни за развитието на България.
Миналата година установихме, че около 206 000 деца между 5 и 16 г., които по регистъра на ГРАО са в задължителната за образование възраст, не фигурират в националната информационна система на МОН. Почти 1100 екипа направиха над 216 000 физически обхода на адреси в цялата страна, за да се установи къде се намират тези деца. Установи се, че 87 197 деца са извън страната, което не означава задължително, че са имигранти. Някои може би временно не са в България, защото пътуват с родителите си и предстои да се върнат.
Други 22 хил. деца бяха върнати в училище миналата учебна година, като 2100 отпаднаха отново. От началото на тази учебна година 416 от тези 2100 пак бяха върнати в образователната система. Само за няколко месеца от началото на годината 9000 деца са върнати. 8000 се записаха за първи път в училище без да има допълнителна намеса от страна на екипите. Имаме и куриозни случаи – 7 човека на възраст почти 19 г. са поискали за първи път да ходят на училище. Така общо в училище бяха върнати или записани за първи път почти 40 000 деца.
Какви са причините децата да отпадат или да не тръгнат на училище?
Причина №1 е миграцията, най-вече външната. Много деца пътуват с родителите си за сезонната им работа и това възпрепятства възможността да бъдат записани на училище в която и да е държава. Някои са по няколко месеца в Испания, няколко месеца в Гърция, няколко месеца в Германия. На практика не се записват никъде в училище или се записват тук в началото, но отпадат, защото през ноември тръгват с родителите си.
Друга причина е, че при връщането си от чужбина след година-две в друга държава децата трудно се адаптират. Не винаги се получава добра стиковка в признаването на образованието, което са получили там. Понякога се налага да бъдат записани в класа, който току-що са преминали, да повтарят, което ги демотивира. Ако едно дете е завършило четвърти клас в Португалия и се върне в България, за да бъде записано отново в четвърти клас, демотивацията е голяма и в пети е по-вероятно да отпадне от образователната система.
Има и други причини, включително свързани с второ, трето поколение неграмотност. Тоест, семейства, в които образованието не е ценност. Сред хората с по-ниско образование има много по-висок процент на безработица и това силно демотивира родителите да пускат децата на училище. Следват простата логика - аз съм безработен, за какво да учи детето, след като и то няма да получи работа?
Най-трудно се работи с такива деца. Един средностатистически ученик идва от среда, в която има допълнителни занимания, посещава различни спортни, културни мероприятия, общува с други деца и вкъщи се четат книги, посещават се събития. В повечето случаи децата от семейства с нискограмотни или необразовани родители отиват на училище без тази среда, без тези занимания и възможност да се ограмотяват. И каквото и да направят учителите, прогресът им в училище на практика се заличава, когато те се върнат обратно в семейната среда.
Точно затова комплексната работа със семействата е изключително важна. Направихме национална програма за работа с родители. Финансирали сме 46 предложения тази година и очакваме резултатите от тях.
Екипите, които работят по механизма за обхват предлагат различни мерки за съвместна работа с родители. Имаме и случаи, при които дете е примерно в първи клас, майката, да кажем, е в седми, а дядото е в десети.
В момента издирваме около 50 хил. деца, за които нямаме информация. Сключили сме споразумение с МВР и работим по това да установим дали те се намират извън територията на страната или са в България. Работим също така с Националната агенция за приходите, тъй като чрез информацията ѝ за заплащането на осигуровки или на европейски здравноосигурителни карти също бихме могли да засечем къде се намират децата в момента. Предстои да сключим споразумение и с Агенцията по заетостта, за да открием децата, ако родителите им получават помощи за безработица.
За съжаление, с много деца, които не ходят на училище, са установени и злоупотреби. Например работят незаконно. Затова сключихме договори с Главната инспекция по труда, които също съдействат.
Какво работят тези деца?
Придружават родителите си по сечища, събират гъби, билки и др. Деца се използват, за да гледат по-малките си братчета и сестричета, болен родител. Да работят, за да допълват семейния бюджет.
Това, което направихме, ни даде много по-пълна и точна картина какво се случва и разкри много голямо многообразие от различни проблеми.
За първи път направихме обща информационна платформа между МОН, Агенцията за социално подпомагане, Министерството на здравеопазването, общините, НАП, ГИТ и МВР. Тя набира скорост и макар да не действа в 100-процентовата си пълнота, вече имаме определени резултати. Например 416 деца бяха идентифицирани като деца в риск. 112 от тях бяха насочени към различни социални услуги. Това бяха деца, чиито проблеми социалната система не беше идентифицирала.
Вече имаме глобен лекар в Хасково за фалшива медицинска бележка.
Когато има съмнение за такава, бележката се качва от директора в платформата и по автоматични признаци – дали има лекар с такъв уникален идентификационен номер, дали е възможно за такава диагноза, примерно остра вирусна инфекция, да се дадат 100 дни болничен. Тези неща веднага правят впечатление. Тогава колегите от Регионалната здравна инспекция получават информацията за съмнителна медицинска бележка, правят проверка и имаме първия глобен личен лекар.
Към географските местоположения в системата наслагваме параметрите на социалната среда и за първи път не работим само със статистика, а с много по-сериозен дълбочинен анализ на всеки проблем и всяко населено място. Защото проблемите, дори когато говорим само за ромската общност, са едни в Асеновград и Пазарджик и съвсем различни в Сливен, в Силистра или в Стара Загора.
Освен това обвързахме даването на социални помощи с ходенето на училище. Благодарение на промените в правилниците към Закона за семейните помощи за деца, детските надбавки могат да бъдат изплащани в натура по предложение на директора или на учителите в детската градина или училището. Тоест, по препоръка на директора към социалните работници може да се купят обувки, учебници или друго нужно на детето. Най-полезната мярка е, че социалните може да изплатят помощта като такса за детска градина и детето да бъде записано. Доказано е, че колко по-рано децата бъдат обхванати в образователната система, толкова по-малка е възможността да отпаднат.
Подкрепяте ли идеята на вицепремиера Томислав Дончев за промяна на Конституцията, така че в нея да бъде записано, че основното образование е задължително? Сега тя изисква образование до 16-годишна възраст.
Конституцията говори за задължителна възраст за образование – до 16 г., но ние казваме, че е необходима задължителна степен на образование. За да реализира всичките си права като гражданин в днешно време, човек трябва да има необходимата степен на грамотност - да може да чете, да пише, да смята. Затова е задължително да е завършил определена степен – например основно образование.
Трябва да погледнем проблемите в очите - в България има неграмотни деца. Ако отидеш например в ромската махала в Асеновград и попиташ едно 8-годишно момиченце: „Как се казваш?“, то няма да разбере въпроса. По-лошото е, че и майката не го разбира и че единственият човек, който може да го преведе, е бабата.
Това са факти. Има места в България, където има деца с много тежки социални проблеми. Ако някой е истински загрижен за правата на тези деца, той ще погледне тези проблеми директно в очите.
Как работите с такива семейства? Какво се случва на терен? Как убеждавате такова семейство, че детето трябва да тръгне на училище?
С министър Вълчев ходихме в „Столипиново“. Лично участвахме в работата на екипите и се опитахме да пробваме нашите комуникативни умения, за да убедим родителите. Трудно е. Трябват различни, комплексни мерки. Едва ли с един разговор може да се случат нещата.
Колегите им обясняват какви са възможностите. Момчетата и момичетата в по-голяма възраст, да речем 12-13-годишни, научават, че никога няма да могат да получат шофьорска книжка, ако не завършат. Предлагат им различни професионални направления за реализация. Понякога ромските здравни или образователни медиатори водят успели хора, които вече са се реализирали и имат професия, за да мотивират другите. Обяснява се, че ще бъдат лишени от конкретни социални помощи, че няма да могат да получават повече придобивки. Използват се също беседи. Опитваме да запалим в тях любопитство като представяме и различни професии.
В 46-те финансирани предложения по програмата за работа с родители най-често има свързани с организация на беседи, разговори, срещи с въпроси и отговори. Те са полезни, защото една от причините родителите в сливенския кв. „Надежда“ да не пускат децата си на градина беше, че те трябва да бъдат ваксинирани.
Защото се страхуват от ваксинация?
Да. Те не разбират какво значи това. Страхуват се също, че някой може да бие детето, защото е ромче. Сега в квартала има детска градина, изградена по българо-швейцарското сътрудничество. В нея има здравен кабинет и социални услуги. И местният вестник съобщава, че ромските деца не искат да си тръгват от детската градина.
От години говорим с клишета, като „Ромите се женят рано, затова напускат училище“. Това вече не е вярно. Според информацията от екипите около 8% отпадат, защото са сключили брак. Естествено, това продължава да бъде проблем, който трябва да бъде решаван с всички мерки на закона, включително и с намесата на прокуратурата за разследване на такива случаи. Но той не е основният и големият проблем.
Интересен аспект, който бих искала да споделя, е, че в резултат на омразата, на разделението и негативизма се случва така, че все по-малко роми се самоидентифицират като роми. В миналото преброяване от 2011 г., имаме по-малко роми в сравнение с по-предишното. В масовия случай те се самоидентифицират като турци, понякога - като мюсюлмани, без да осъзнават, че да си мюсюлманин не е националност.
Задълбочават се проблемите в тази общност и кризите, които биха могли да избухнат. Затова една от мерките, които предприемаме, е свързана с повече гражданско образование в училищата, в които има деца от уязвими групи. Изключително важно е тези деца да разбират какво представлява държавата, как функционира, какви са правата на техните родители, но и какви са техните задължения като граждани. Всяко дете, родено в България, е български гражданин, независимо от етническия си произход. погрешна е презумпцията, че ромите отиват там, където им дават пари. Пари им дават и в Германия, и в Португалия, и в Швеция, но те не казват „Аз съм германец“ или „швед“, а „Аз съм мюсюлманин“. Тоест, отиват там, където някой им дава идентичност. Трябва да осъзнаваме този проблем и да търсим начин да го преодоляваме, защото иначе той би се задълбочавал.
Друго изключително важно нещо за ромската общност са заниманията по дигитални умения. Свикнали сме да говорим за дигиталното като за привилегия или възможност само на най-талантливите, най-надарените деца, които най-бързо се справят. Всъщност дигитални умения трябва да притежава всеки, защото новите разделения ще бъдат именно дигиталните.
Ако говорим за ромската общност, навсякъде, където ходим, дори в местата без течаща вода, осветление, електричество и където физически няма стени на жилищата, винаги има сателитна антена и хора с мобилни телефони. Така че, дигиталните умения биха могли да се използват за привличане на децата в училище и задържането им там.
Системно инвестираме и ще продължим следващите години да го правим в заниманията по интереси, включително допълнителните по български език и математика. Подготвяме два проекта по Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“: „Активно приобщаване“ (на стойност 82 млн. лв.) и „Подкрепа за успех“ (130 млн. лв.), насочен към средните училища. И двата са свързани с преодоляване на образователни дефицити и трудности за деца от уязвими групи.
Под „уязвими групи“ разбирайте не само ромски деца, а изобщо деца с много и различни затруднения в училище. Например деца с увреждане, с хиперактивно поведение, връщащи се от чужбина.
В Пловдив тази година имаме 70 върнали се от други държави деца и това създава предизвикателства от нов тип. Те трябва да се напаснат към българската образователна система, понякога да държат изпити. Невинаги имат добри познания по български език, защото например са родени в чужбина и се записват тук в първи клас. За тях също има известен стрес.
Проблемите стават разнородни. В този смисъл, предложението на вицепремиера Дончев е насочено именно към факта, че за да реализираш всичките си права днес, трябва да имаш базова грамотност. Няма как без нея да се справиш от една страна, а от друга, когато са осигурени обществени ресурси от всички нас, които плащаме данъци, няма как да оставаме безучастни към хора, които пилеят тези ресурси.
Не държим отговорни децата, но не може да не държим отговорни родителите. Ако един родител физически злоупотребява с детето си, подлежи на наказателна отговорност. Когато на практика осакатява шансовете му за реализация и развитие, би трябвало също да носи отговорност.
Няма как да си затваряме очите пред това, че в България има хора, които използват децата си за просия, за незаконна работа, за получаване на социални помощи, за трафик, за проституция. Това са факти и те не са хубави, но е задължително когато някой се занимава с политика, да търси системните решения за преодоляването на тези проблеми. Това е политическата отговорност.
Как да бъдат наказвани такива родители?
Няколко пъти сме повдигали темата за наказателна отговорност за родителите, които ощетяват правото на образование на децата. По нея е нужен дебат, трябва да се говори.
В медиите от време на време избухват зловещи казуси, които предизвикват бурни дискусии. След това темата се замита под килима, защото е трудна и няма лесни решения.
Със сигурност трябва да има още по-голямо обвързване на социалните плащания с посещаването на училище. Противното на практика е двойна злоупотреба на обществени средства. Ако не изпращаш детето си на училище, за което държавата инвестира средства (образованието е безплатно) и използваш децата за социални помощи, това е двойна злоупотреба и не би трябвало да бъдем безучастни към нея. Мерките биха могли да бъдат много, включително свързани с ограничаване на родителски права за онези, които доказано злоупотребяват с децата си, например за незаконна работа.
Спомняте си случая, при който дете беше застреляно в гората. Това е тежко родителско провинение, защото това дете е работило незаконно на сечище. Какво да се направи? Да се защити правото на родителя да използва детето си както намери за добре, просто защото то е негова кръв и плът, или да защитим правото на детето да ходи на училище, да се образова и да има достоен живот? Това са ситуации, които в образователната и социалната система се решават всеки ден.
Скоро образователната система ще усети липса на учители – мнозина са в предпенсионна възраст. Предприемате мерки – има програми за квалификация и преквалификация, увеличават се учителските заплати, но ще бъдат ли те достатъчни?
Много ми се иска да говорим за учителството като за професия на бъдещето. Говорим за професиите на бъдещето, повтаря се изречението от Световния икономически форум в Давос, че 65% от децата в училище ще работят непознати днес професии. Но е факт, че професията учител ще съществува и след 100 г., защото учителят е професията, която създава другите професии.
Дълги години в България педагогическите специалности не са предпочитани. В тях се записват деца с добри или по-ниски от добри резултати от средното образование. Това възпроизвежда поколение от добри и средни учители. Това води до много други проблеми. Бихме искали да направим така, че педагогическите специалности да бъдат предпочитани и се радваме, че тази година имаме ръст на студентите, избрали педагогическите специалности.
Заплатите са силна мотивация. До 2021 г. средната работна заплата в образованието ще бъде по-висока от средната работна заплата за страната. Това е ангажимент, който правителството твърдо изпълнява, като и тази година са дадени почти 330 млн. лева допълнително на образованието само за заплати.
Има и други фактори – например социални пакети за учители, които навлизат в професията, възможност да се заплащат транспортът, наемът на преподаващите в друго населено място.
Проектите за квалификация и преквалификация също са стимул, тъй като дават възможност постоянно да учиш нещо ново в професията.
Предстоящите ни инвестиции за дигитализация на образованието също са допълнителен мотив за младите хора. Те виждат, че професията може да бъде модерна, че в нея може да се правят иновации и има много творчество, креативност.
Това е друга тенденция, която бихме желали да пречупим – а именно, че образованието е административно-контролна система, в която МОН контролира, санкционира, инспектира. Точно обратното! Бихме искали МОН в следващите години да се разглежда като институцията, която създава рамката, освобождава време и пространство за иновации, слага стандарти, оказва методологическа помощ и подкрепа, където е необходимо, но отговорността за организацията на образователния процес остава на ниво директор на училище.
За да привлечем млади учители, продължаваме нашата съвместна работа със социалните партньори и използваме възможността за менторство на младите учители. Разработваме програма за привличане на млади учители, но и на професионалисти от други сектори, които биха желали да придобият педагогическа специалност и да преподават. За тях предвиждаме тази бърза писта от една година за придобиване на педагогическа правоспособност. Но тук говорим за професионалисти. Не става въпрос всеки, който иска да бъде учител, да стане само за година. Тази възможност се дава на изградени професионалисти.
За следващата година правим национална програма за представителите на ИТ бизнеса, които да имат възможност да преподават в училище и, същевременно, учителите, които преподават информационни технологии, да имат възможност за стажове в компаниите от бизнеса. Тя ще е пилотна, с прогнозна стойност около 1 милион лв. Ако този опит е успешен, вероятно ще предложим да има и проект по Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ за учителски и преподавателски практики.
В момента и двата ни проекта – „Ученически практики“ и „Студентски практики“ - са доста успешни, имат сериозни и добри резултати, но трябва да направим така, че и учителите да научават последните новости.
Когато говорим за сектори, като ИКТ, енергетика, дори туризъм, новостите се раждат в бизнеса. Такава е промяната на съвременната парадигма, че ако преди всички иновации са се раждали основно в академичните среди и университетите, днес бизнесът им е много по-голяма конкуренция по отношение на раждането на иновации. Затова учителите и преподавателите трябва да имат възможност да се докоснат до последните новости от първо лице и да могат да обменят тези практики.
Има друга социална група, която – обратното на ромите – не пуска децата си на училище от страх да не ги „развалят“ в училище. Увеличава ли се тя?
Не. Децата на индивидуален план, които не са с увреждания, са под 2 000 в цялата страна. Това беше единствената категория хора, която беше много активно против нашите усилия по механизма, защото се опасяваха, че ние ще принуждаваме техните деца да се запишат в клас.
Не съм привърженик на това решение от страна на родителите, защото те могат да изолират дълго време децата си от реалността, но, рано или късно, тези деца ще отидат в реалния живот. Там няма само мама и татко, които те учат вкъщи. В реалния живот има както положителни, така и отрицателни неща. Въпреки личното си мнение, уважавам правото на избор на тези родители да дадат образование чрез самостоятелна форма на обучение.
Отказахме ли се като държава от политиката за преодоляване на сегрегацията на училищата? Ясно е, че щом ромите станат повече от 10-15%, българите напускат.
Не сме се отказали. Следващата година ще има национална програма, по която ще могат да кандидатстват общини с планове за образователна интеграция.
В Габрово има много добри примери. Там беше затворено сегрегирано училище, а децата бяха разпределени в другите училища плавно, с много внимание и ангажимент от Регионалното управление на образованието, общината и от ромски неправителствени организации, които работиха с родителите и на двете общности.
Но има и тежки случаи, например в Благоевград. Училището, което нашумя заради неговата директорка, която пусна пост във Фейсбук. Той беше неприемлив от гледна точка на реторика, но беше нейният отчаян вопъл, защото никой не искаше да запише децата си там заради имиджа на ромско училище. В крайна сметка там тази година има нулев първи клас. Няма нито едно записано дете.
Има много и разнообразни проблеми в образователната система, които показват проблемите в обществото, колко много са разделителните линии и предразсъдъците, с които живеем. На практика всяко училище е мини общество с много и различни процеси.
И в самата ромска общност има самосегрегация. Давам пример с училището в Горно Езерово, Бургас – едно чудесно училище, в което децата учат до седми клас и след това масово отпадат, тъй като не желаят да отидат в града. Страхуват се, че ще бъдат обиждани, че образователните им резултати ще паднат, защото са от ромски произход. Момичетата се страхуват да пътуват и родителите не ги пускат. Казват: „Достатъчно им е, толкова са си научили, няма да ги пускаме“.
Колко са децата бежанци и как те учат у нас?
През последните две години са регистрирани общо 209, като останалите в страната ни и в двете години са около 72 Те имат чудесни резултати. Разпределени са в Хасковска област, в Харманли, в околните села. В София също има деца в няколко училища. Единични случаи има във Велико Търново, Пазарджик и Ямбол.
В Харманли имаме много добри резултати, защото в центъра за бежанци също има училище, създадено от доброволци, и се допълват много добре. Учителите имаха курсове за работа с обучаване на български език като чужд. Бяха съставени методически помагала и различни педагогически материали от Върховния комисариат за бежанците на ООН (ВКБООН). Отделно от това имаше много работа с родителите на място, с родителите и на двете общности. Родителите на децата бяха притеснени да се извеждат децата без тях и в тяхно отсъствие, но много добра работа беше свършена. Тя беше комплексна - МОН чрез регионалните си управления, директорите, учителите, ВКБООН и доброволците на място работиха заедно. Общината също помогна доста.
Нямаме нито един инцидент с деца бежанци за последните две години. Нито един случай на агресия или проблем. Правим всичко тихо и кротко и нещата се случват нормално.
Владимир Йончев, Александра Маркарян, offnews.bg