Срещата на 16+1 в началото на юли, между Китай и страните от Централна и Източна Европа ( ЦИЕ) предизвика фурор в България, за три дни. Медиите говореха за подписаните договори и китайските обещания за инвестиции от милиард и половина долара в България, а коментаторите анализаха бъдещите отношенията между Пекин, Източна Европа и България. За жалост, тази шумотевица заглуши важните въпроси които трябва да си зададем. Какво става с българо-китайските отношения? Успява ли България да развие целия им икономически потенциал? Какви предизвикателства стоят пред това да реализираме този потенциал?
Традиционно България и Китай имат много добри отношения. България е втората държава в света след Съветския съюз която признава Китайската народна република, а според някои твърдения даже първата. Вярно, напрежението между Москва и Пекин в един период от Студената война хвърля сянка върху нашите отношенията, но те остават относително добри. Толкова добри че даже през 1989 Пекин предлага да изплати външния дълг на България ако запазим комунистическата система. В първите години след 1989 Китай е относително изолиран международно и това кара поднебесната империя да подсили отношенията с приятелски държави като България. Още по-важно, след 1989 не съществуват сериозни политически проблеми между България и Китай. България не признава Тайван, независимо от опитите на Тайпе да изкуши България чрез мащабни финансови обещания. След посещението на Далай Лама в София през 1991, което води до кратко обтягане на отношенията, София не приема повече тибетския духовен ръководител и разумно не заиграва по никакъв начин с чувствителния тибетски въпрос. Наистина, Пекин надали гледа с добро око на влизането на България в НАТО, но това се компенсира от влизането на нашата страна в ЕС, влизане което чувствително увеличава стойността на София като приятел на Пекин. С една дума, политическата основа на българо-китайските отношения през последните три десетилетия е здрава.
На този фон, България имаше „златен шанс“ да превърне своите добри политически отношения с Китай в икономически възможности които да инжектират стотици милиони долари,може би даже милиарди, в нашата икономика. За жалост този шанс не беше оползотворен пълноценно.Двустраните икономически отношения се развиваха добре през последните петнайсетина години, с мащабни проекти като построяването на автомобилния завод на "Грейт Уол" в Баховица и на фуражения завод в Добрич. Но голямия икономическия потенциал на двустраните отношения не беше реализиран. България загуби предимството което нейните добри връзки с Китай даваха преди цяла Източна Европа да се впусне да ухажва Пекин. Тази реалност си личи ясно от статистиката. Втората по големина икономика в света не е сред първите пет търговки партньори на България.През 2017г. българския износ за Китай е по-малък отколкото през 2013г., а Китай е на 11то място като износен пазар за България, зад държави като Холандия и почти на едно ниво с Полша. Показателно, преди визитата на Ли Къцян, китайски премиер не беше посещавал България от осемнадесет години!
Основната причина за това състояние на нещата е пасивността на българската държава. Въпреки честото повтаряните мантри колко се интересува от двустрана търговия и китайски инвестиции, София не хвана бика за рогата когато беше време, преди десет, петнадесет години. Вече е много по-трудно. Конкуренцията драстично се е увеличила, включително в нашия регион, а пък Китай има други, по-належащи приоритети от нас, много от тях свързани с Инициативата "Един пояс-един път"( по-известна в България със старото си съкращение на английски, ОБОР)
За жалост, тази пасивност продължи много години. Така, България изпусна няколко шанса да спечели от възхода на Китай. Сред тях два пропуска през последните години се открояват. София не изпрати свои представители на основополагащата среща на международния форум "Един пояс-един път" в Пекин през май 2017. Също изпуснахме влака да станем един от съоснователите на Азиатската Банка за Инфраструктурни Инвестиции (Asian Infrastructure Investment Bank, AIIB), създадена от Китай с капитал от сто милиарда долара. Разбира се, някои анализатори твърдят че има геостратегически причина за българското отсъствие и на двете места...ЕС и САЩ гледат със скептицизъм и към двете инициативи. Но подобна логика е дълбоко неправилна. Много държави от ЕС и НАТО, вкличително повечето държави от източна Европа, изпратиха делегации на форума,а доста европейски държави са сред учередителите на банката, включително Германия, Великобритания, Франция,Полша и Унгария. Освен това, участието на европейски държави и във двата проекта ги прави по-прозрачни, по-независими и по-политически неутрални.
За щастие, има признаци че България най-накрая се отърсва от своята пасивност. През последните три, четири години има повече активност, особенно след срещата на 16+1 в Суджоу, активност която ще се увеличи след срещата в София. Решението на тазгодишната среща на 16+1 да се установи център за партньорство между държавите от ЦИЕ и Китай в София е стъпка в правилната посока. Но дали тази активност е проформена или реална тепърва ще видим. Естествено това няма да върне пропуснатата „златна възможност“, но може да реализира по-голяма част от потенциала на българо-китайските отношения. Например, китайската инициатива "Три Морета", която предвижда изграждането на пристанища и индустриални центрове около Черно море, Балтийско море и Адриатика, е много перспективна за България. Същото се отнася и за плановете Азия и Европа да бъдат свързани инфраструктурно през Турция и Балканите, в рамките на ОБОР.
България трябва активно да преследва икономическо партньорство с Китай, включително в рамките на ОБОР.Но това трябва да се направи по отговорен, разумен и реалистичен начин. Това значи три неща. Първо, България трябва да внимава да не влезе в конфликт с Брюксел. ЕС гледа с недоверие на китайското участие в ключови сектори като инфраструктура и телекомуникации. Освен това, Брюксел се страхува че китайските инвестиции в съюза може да доведат до трансфер на високи европейски технологии към китайски компании и по този начин да увеличат тяхната конкурентноспособност на световния пазар за сметка на европейските компании. Допълнително, Брюксел се опасява че увеличаващото се китайско влияние в Източна Европа би могло да раздели Европа и подкопае нейната обединена политика към Китай. В момента поради търговската война между Пекин и Вашингтон, има ясно подобрение в евро-китайските отношения и тези европейски опасения леко са се смекчили. Но в никакъв случай не са изчезнали. София трябва също да се вземе в предвид мнението на Съединените щати, чийто отношения с Китай са обтегнати в последно време.Всичко това значи че България трябва да прецени до каква степен може да се сближи с Китай без да антагонизира Брюксел и Вашингтони съответно внимателно да калибрира своята политика.
Второ, трябва да бъдем реалистични в очакванията си. В България имаме навика да гледаме на Китай като на магическа златна пръскалка на пари която ще ни залее стига само да се приближим. Но за Китай България, малка държаава без голями естествени ресурси и силно податлива на външен натиск, не е приоритет…поне засега. Ние нямаме географското положение на Сърбия която, заедно с Унгария и Македония, е част от планирания от Китай транспортен коридор между Средиземноморието и Централна Европа и не трябва да се събразява с европейски правила за поръчки и изпълнение на проекти като нас. Нито сме Гърция, която предлага на Китай пристанище Пирея, едно от най-голямите в Европа, идеална база за китайския морски износ за Европа и отправна точка на гореспоменатия коридор. Също трябва да разберам че често има разминаване между китайските планове за инвестиции и тяхната реализация. Само част от обещаните от Китай за ЦИЕ фондове на стойност десет миларда евро са се материлизирали досега. Не на последно място трябва да се заредим с търпение. ОБОР е дългосрочен проект и много негови части, включително тези които на теория трябва да минават през България, ще започнат да се реализират едва след години, а някои може и да отпаднат с времето.Към всичкото това трябва да добавим че ние в България често не съзнаваме че китайския начин на правене на бизнес е доста различен от европейския.
Трето, България трябва да осъзнае че китайски инвестиции си имат цена. Неизбежно китайските инвестиции в инфраструктура, често като част от ОБОР, натрупват външен дълг за страните които ги приемат. В някои случаи този дълг може да се превърне в сериозен икономически товар. Освен това, китайската страна често изисква важни отстъпки от страните домакини, като например подизпълнители на инфраструктурните проекти да бъдат китайски компании. Това неизбежно намалява икономическата полза от китайските инвестиции за страните които ги приемат. Ние също трябва да осъзнаем че за да се реализират много от по-мащабните китайски инвестиции българската държава трябва да участва. Често за да инвестират в даден проект китайскитея компании, не без основание, искат гаранции за държавно финансиране или друга форма на държавна подкрепа. Дали България ще даде такива гаранции най-вероятно ще изиграе ключова роля за китайския интерес към АЕЦ Белене и третия терминал на летище София.
Накратко, добрите българо-китайски политически отношения ни дават възможност да увеличим китайските инвестиции в България и износа ни за поднебесната. За жалост за много години тази възможност не беше оползотворена поради българска пасивност, пасивност за която ние си платихме скъпо. Изглежда че България започва да се отърсва от тази пасивност и да търси по-тесни икономически отношения с Китай. Това е много хубаво и трябва да се насърчава. Но нашето икономическо сближаване с Китай трябва да се направи внимателно, с разумни очаквания, ясно съзнание за цената на китайските инвестиции и чувствителност към реакцията на Брюксел и Вашингтон. Така, макар и със закъснение, България може да развие потенциала на своите икономически отношения с Китай.
Иван Лидарев е специалист по международни отношения и китайска външна и вътрешна политика. Работил е като съветник в Народното Събрание и в различни международни изследователски институти в Съединените щати, Индия и Китай. По настоящем довършва доктурантурата си по международни отношения в Кингс Колидж Лондон (King's College London).