Колкото и да звучи невероятно за Сърбия и за нейните медии скандалният инцидент с българските лекари в Босилеград не съществува. Няма значение, че това е една от топновините само на броени километри от границата.
За новините свързани с българското малцинство границата между Сърбия и България е затворена. Понякога тя се открехва леко за официални визити, когато цари хармония и се дават еуфорични обещания и клетви и се решават „глобални проблеми“.
„Какво искат тези бугари“ – сигурно се подсмиват сега в сръбските кафани. Ето и Вучич им каза, че, ако искате да смените името на Димитровград с Цариброд, няма проблеми, ако народът така иска. Да, Вучич каза: народът иска така, повече не даваме! Да, Вучич каза! Значи ще бъде така!
Но аз на негово място бих се замислила дълбоко дали няма някакви антивучевски елементи в партията, която той мисли, че контролира. Те елементарно рушат имиджа на Сърбия като държава, която твърди, че върви към Европа.
Последният инцидент с българските лекари и сръбския шамар към българското малцинство сигурно не е поръчан отгоре, но е израз на едно перманентно пренебрежение и подценяване, което се провежда едва ли не като национална доктрина на Сърбия. Каквото и да направят местните власти в районите с българско малцинство, те знаят, че няма да бъдат наказани. Винаги ще бъдат виновни българите, които търсят под вола теле, или принципът е всяко чудо за три дни.
Това, че България реагира срещу сръбската наглост, че българските политици за пореден път са изненадани и не могат да разберат сръбските антибългарски пируети, очевидно, няма значение за официален Белград. Той се надява, че ще продължи да замъглява тъжната картина в Западните покрайнини със сърдечни ръкопляскания при официални срещи. Ще се прави, че нищо не се е случило. Ние не можем и не трябва да се примирим със сръбския непукизъм, с медийните, политическите и всякакъв вид затъмнения. Някъде трябва да има светлина в тунела. И ако тя не дойде за нашите сънародници в Сърбия от Белград, то сигурно трябва да дойде от България, Брюксел и Европейския парламент.
Но хората от обезлюдените и неразвивани с години наред райони с българско малцинство не им трябва много да разбират от политиката на Белград, Брюксел или София. Те живеят своя обикновен живот, пълен с грижи и ако не, имат право някой да не гази върху тяхното достойнство, да не води полиция, която ще спира българските лекари да им дадат малко надежда и лекарство за здраве, а не рецепта за политиканство.
България от 1 януари 2018 г. е председател на Съвета на Европейския съюз. Ако многократно официална София заявяваше, че е готова да подкрепи Сърбия по пътя към ЕС, не е ли време Белград да направи толкова малък, но важен политически жест – да превърне нескрития антибългаризъм в европеизъм. /БГНЕС