По-рано този месец девет държави скъсаха дипломатическите си отношения с Катар, а редица други ги понижиха. Сред първата категория страни водеща роля и значение за създалата се ситуация имаха Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия и Египет.
На практика тези страни въведоха (макар и избирателно) икономическо и транспортно ембарго срещу Катар. От една страна, някои от тях реално не се отказват от вноса на катарски природен газ (ОАЕ продължава да получава суровината от Катар през Долфин Енерджи). От друга обаче, затварянето на сухопътната граница между Саудитска Арабия и Катар, както и портът във Фуджейра в ОАЕ, което е ключов хъб за катарските танкери по техния път за Европа и Азия, доведоха, един път, до криза на катарския импорт на базови храни и стоки, и втори път, до разговор за евентуалното оскъпяване на катарския износ на природен газ.
Споменатите държави обвиниха Катар в подкрепа на терористични организации и в сътрудничество с Иран. Впоследствие поставиха и редица изисквания пред Доха за нормализация на отношенията, сред които закриване на финансирания от Доха международен ТВ-канал „Ал Джазира“, затваряне на турската военна база на катарска територия и редуциране на отношенията с Иран.
Именно отношението на Катар към Иран е „разковничето“ на създалата се ситуация. От години наред Рияд гледаше критично амбивалентното отношение на Доха спрямо Техеран: от една страна, Катар се съгласуваше с базовите рамки, спускани от еднородните й политически и религиозни монархии от Съвета за сътрудничество между арабските страни в Персийския залив (Съвета), а от друга – винаги, когато имаше възможност, си сътрудничеше с Иран. Доха и Техеран експлоатират съвместно най-богатото находище на природен газ, намиращо се в териториалните води между двете държави.
И докато Саудитска Арабия приема, че (1) тя е лидер на сунитските арабски държави от Персийския залив и (2) Иран е нейният основен регионален противник, то Рияд очаква същото критично и еднозначно отношение да се екстраполира и върху страните от Съвета спрямо режима на аятоласите. И когато Доха запази особеното си отношение, Рияд се ядоса за втори път.
А първият път бе, когато Катар, за разлика от саудитско-сунитското лидерство, застана на страната на движенията от Арабската пролет срещу авторитарните режими в региона. Така например, когато държавите от Съвета се ангажираха с 5 милиарда долара помощ за краля на Йордания Абдула II, за да може последният да пресече потенциалните наченки на вълнения в страната, Катар бе единствената държава, която не попълни финансовата си квота. А при свалянето от власт на бившия египетски президент Мохамад Морси и неговата замяна със сегашния държавен глава Абдел Фатах ал-Сиси, Катар и Саудитска Арабия отново се оказаха на противоположните полюси. Парцелираната Либия пък е още един терен, върху който може да се проследят различните интереси между двете държави.
На този фон новината, че Катар е изплатил откуп на шиитска милиция в Ирак за отвлечени членове на управляващата фамилия, бе разтълкувана от Рияд като схема за финансиране на шиитското влияние в региона.
Въпреки че тази политическа увертюра няма претенциите да изчерпва причините за катарската криза, то какви все пак са нейните преки последици?
На първо място, с инициирането на катарската криза, ОАЕ и Саудитска арабия допринесоха за допълнително нюансиране на вече съществуващото деление в сунитския лагер. Другият регионален субект, който има претенциите да лидира процесите в сунитското пространство – Република Турция, макар и внимателно, застана на страната на Катар. Това, което обединява двете държави и в същото време ги разграничава от собствения лагер на Рияд, е позитивното отношение към египетското Мюсюлманско братство и палестинската Хамас. Неслучайно отношенията между Турция и Египет преживяха експлицитна криза, когато бившият президент на Египет Мохамад Морси, подкрепян от Мюсюлманско братство, бе отстранен от власт.
На второ място, с помощта от хранителни стоки от първа необходимост, вече доставяна от Анкара и Техеран, е дискусионно доколко Саудитска Арабия няма да постигне обратния на търсения ефект. А именно: вместо да „дисциплинира“ Доха в сунитско-арабския лагер (и да даде превантивен урок на Кувейт и Оман), да провокира Катар – поради липса на алтернативи, към още по-тясно сътрудничество с Техеран (с Анкара вече го има от години).
На трето място, ако Катар спре финансовата си помощ за палестинската Хамас, последната ще стане по-зависима от волята на Иран. А разликата между катарските и иранските пари, които отиват в ивицата Газа, е, че първите, за разлика от вторите, са предназначени не само за оръжие, но и за инфраструктура. Последното само по себе си едва ли ще спомогне за форсиране на близко-източния мирен процес.
На четвърто място, наблюдава се допълнително обобщаване на съюза между Саудитска Арабия и Египет, към който, макар и не публично, все по-близо се приобщава и Израел. За това свидетелства и предвидената промяна на статута на островите Санафир и Тиран (разположени в Акабския залив в Червено море, те имат ключово търговско значение за Израел), които трябва да преминат от контрола на Кайро към този на Рияд.
А триадата Египет, Саудитска Арабия и Израел е един от мечтаните сюжети на американската външна политика в региона. Американските стратези считат, че военните ресурси и националистическо-арабската легитимност на Кайро, съчетани с финансовите възможности на Рияд, добавени към техническото и разузнавателно предимство на Тел Авив, ще създадат силна формула за противодействие на Иран.
На пето място, имайки предвид, че катарската криза бе инспирирана на практика от управляващия ОАЕ принц Мохамед бин Зайед ал Нахаян и реализирана от впоследствие коронования за престолонаследник на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман, то е налице утвърждаването на водещата роля на този кадрови тандем в рамките на процесите в арабските монархии. Външно-политически фокус на този тандем се експлицира в по-настъпателно и агресивно поведение спрямо Иран (и неговите организационни инструменти в региона като Хизбула и Хамас).
На шесто място, предвижданото увеличение в човешкия и инфраструктурния обем на турската база в Катар вече няма да бъде разглеждано като част от сунитската мрежа, която се опитва да „обкръжи“ Иран, а ще представлява, макар и символично, гарант за суверенитета на Катар.
На седмо място, в създала се криза се видя лесно, че Анкара не може да изпълнява посреднически и арбитражни функции между сунитските държави. Напротив, от Рияд и Абу Даби Анкара е гледна като политически покровител на Катар, а Доха – като един от икономическите спонсори на турския президент Реджеп Ердоган. При тези тесни двустранни отношения между Турция и Катар, е очевидно, че първата е прекалено ситуирана в конфликта, за да може да посредничи. Неслучайно ролята на посредник бе поета от емира на Кувейт Ас-Сабах.
На осмо място, по отношение на конфликта в Йемен, приносът на Катар се изразяваше не толкова военно, колкото посредством финансирането на различни проекти (с хуманитарна цел), но и на спонсорирането на ислямистката партия Ал-Ислах (местна редакция на „Мюсюлманско братство“). Оттук нататък трябва да се проследи дали преустановяването на катарската дейност в Йемен няма да повлияе на позициите на признатия от международната общност президент Абдарбух Хади, който, в битката си срещу хутите и бившия президент Али Салех, разчита и на Ал-Ислах, но и на Ал-Хирак (което, на свой ред, се радва на силна подкрепа от ОАЕ).
Споменатите последици едва ли изчерпват катарската криза, особено предвид това, че все още не знаем дали нейният апогей е преминал или предстои. Но динамиката в рамките на сунитско-арабския лагер подсказва, че неговите титуляри ориентират поведението си към времето, в което ДАЕШ няма да е основната тема на Близкия изток./vevesti.bg