Задаването на този въпрос само по себе си е грешка от гледна точка на икономическата логика. Грешка, при това от мащаба на парадокса за цените на водата и диамантите. Ако не се сещате – става въпрос за интуитивното объркване пред лицето на факта, че диамантите са по-скъпи от водата,въпреки, че без диаманти може да се живее, докато водата е някак абсолютно необходима. Затова икономистите прилагат маржинален подход при изследването на житейските феномени.
И така, как да опровергаем хипотезата, че „който си кара кола, си кара“, и нищо не може да промени този избор? Подобна реакция доминира всеки път, когато започне дебат за чистотата на въздуха, задръстванията, паркирането по градинки, избора между инвестиции в улици и инвестиции във велоалеи или пешеходни зони. Приемаме ли обаче, че хората се делят само на два типа – такива, които ползват автомобил винаги и на всяка цена, и такива, които ходят пеш или ползват градски транспорт независимо от всичко? Приемаме ли, че промяна означава единствено ситуация, в която всички в един град едновременно спират да ползват автомобилите си?
Както икономическата теория, така и многократно преживяното ни учат, че реалността е различна. Видимо както от задръстванията в големите градове, така и от продажбите на горива, в периоди на икономическа криза и/или високи цени на горивата автомобилният трафик намалява. Както се вижда, дори така опростено разбирана, рационалността на индивидите е факт. Но има и много други решения и алтернативи, пред които са изправени хиляди граждани постоянно.
Честотата на употреба на автомобилите – а именно тя влияе на задръстванията и качеството на въздуха, например – е свързана с цената на паркирането, с алтернативата „градски транспорт“, с цената на горивата, с глобите при нарушения, с наказанията от застрахователя при чести щети, с данъците върху горивата, които определят цената им, и т.н. Всеки от тези фактори може и влияе на ежедневния ни избор. Видно от множеството паркирани коли пред някои спирки на метрото, тези шофьори са предпочели да не стигат с автомобил до крайната си дестинация. Вероятно заради време, вероятно заради синя зона, вероятно заради нещо друго.
Но освен това значимо решение е изобщо покупката на автомобил. Този избор не е веднъж в живота – напротив, това е избор, който може да бъде направен във всеки един момент. За подобно решение факторите са много, като се започне от дохода от първата работа, ежедневния маршрут и наличието на удобен транспорт, възможността за паркиране, цената на горивото, разходите за поддръжка на автомобила. Ако продължим с нюансите, вероятно домакинства с деца въпреки подобно увеличение на разходите ще преценят, че автомобилът е необходимост. Но дали ще притежават и поддържат два или повече автомобила в домакинството? Може би ще притежават един, който ще ползват в определени случаи, при това с оптимизиране на маршрута, споделяне на пътуването. А може единият член от домакинството да се придвижва пеш, или с градски транспорт, при промяна на привлекателността на тези алтернативи.
Държавната политика, както на централно, така и на местно ниво има значителен ефект върху тези фактори. Да притежаваш автомобил може да е по-скъпо или по-евтино – например в зависимост от данъка, от стойността на винетката, от наличието на безплатно паркиране или пък цената на платеното паркиране. Колко от собствениците на автомобили в София биха повторили този избор, ако нямаха възможност да премахват катализаторите и филтрите за твърди частици, или да карат с овехтели и опасни гуми? Някакъв дял със сигурност биха се отказали. Колко от собствениците биха плащали висок данък, ако автомобилът им замърсява повече – без да се толерират, както сега, старите автомобили? Ами ако за дизелите се плаща повече? А дали ползването на автомобил би останало привлекателно, ако всички, паркирали на тротоари, в зелени площи, или изобщо в нарушение, се глобяват постоянно и безпощадно? Колите няма да изчезват и няма да превърнем София в пешеходен град – но да се твърди, че държавната и общинската политика нямат значение, е просто невярно./http://forbesbulgaria.bg